Джули обаче не го остави.
— Това е докладът за другия нерегистриран номер — каза тя. — От Отдела по вътрешна сигурност ми разрешиха достъп до данните. Искаха само да са сигурни, че се отнася за законно полицейско разследване.
— Защо? — попита Лонг.
— Защото номерът е на щатски сенатор, това е домашният му номер. Предполагам са искали да се застраховат.
Мозъкът му се бореше с ефекта от алкохола.
— Кой?
— Джеймс Бюканън. Това е номерът на къщата му на Бийкън Хил.
Лонг се вторачи в папката пред него. Загуби ума и дума. Не можеше да произнесе дори едно смислено изречение.
— Помоли ме за нещо, което преди аз исках от теб — продължи тя. — Засега ще те оставя да си вършиш работата. — Без да каже нищо повече, Джули си тръгна.
След като вратата се затвори, той отново остана сам на дивана. Бутилката „Йегермайстер“ беше почти празна. Наведе се, положи глава на облегалката на дивана и затвори очи. След секунди заспа.
Осемнайсета глава
— Съжалявам, с нищо не мога да ви бъда полезна. Трябваше първо да се обадите по телефона и да проверите. — На металната табела на вратата й пишеше, че се казва Шели Теско и в момента тя седеше зад бюрото си в малкия кабинет в Нюхемпширския център за здравно обслужване. Завеждащата отдела за осиновяване към Центъра беше на шейсетина години, стоманеносивата й коса беше прибрана на опашка. Тя беше слаба, с жилести ръце.
Доколкото Фин можеше да прецени, отделът за осиновяване се състоеше от три помещения: кабинетът на госпожа Теско, приемната с бюро за секретарката й и стаята с архивите.
— Искам да погледна досието си — каза Фин.
— Разбирам, господин Фин, но — както вече ви обясних по телефона — първо досието ви трябва да се открие. Сигурна съм, че разбирате. Предвид факта, че досието ви за осиновяване е отпреди повече от четирийсет години, никак не е лесно да бъде открито. — Тя посочи към стаята зад нея, пълна с шкафове с папки. — Виждате ли ги? Те са само част от архива. Всичко от последните пет години е качено на компютри. Останалото навярно е забутано в тази стая или е отишло в щатския архив.
— Ами тогава го изровете — отвърна Фин.
Тя се намръщи.
— Непременно ще го сторим, но ще отнеме известно време. Обикновено се стараем да удовлетворяваме заявките в рамките на две седмици.
— Две седмици? Защо толкова дълго?
— Ами, както казах, намирането на досието е само първата работа. Щом го открием, трябва да извадим информацията, за да ви я предоставим.
— Как така „да извадите“? Искам цялото досие.
Госпожа Теско се облегна назад в стола си.
— Разбирам ви, но не мога да ви предоставя цялата информация, която се съдържа в досието. — По погледа й Фин разбра, че за нея той е само поредният досадник и натрапник. — Казахте, че сте адвокат, господин Фин, нали така?
— Да.
— Тогава не може да не знаете, че съм длъжна да спазвам закона по отношение на информацията, която ви предоставям. А съгласно законите на щата Ню Хемпшир единствената информация за родителите ви, която мога да ви дам, е така наречената „неидентифицираща“ информация. Тя включва история на заболяванията, алергии, общи обяснения — всичко, което не разкрива кои са родителите ви. Роден сте през шейсетте години, а в онези дни се практикуваха закрити осиновявания, при които хората имаха право да запазят самоличността си в тайна. Чак наскоро тенденцията се обърна към откритите осиновявания.
— Но аз вече знам коя е била майка ми, както и че е мъртва. Търся каквато и да било допълнителна информация за нея.
— Разбирам ви, но не мога да ви предоставя нищо, което да е различно от общата информация.
— За Бога, тя е мъртва! Кой ще се оплаче?
Госпожа Теско кимна.
— Разбирам емоциите ви, но тази система не е създадена да функционира по този начин. За добро или лошо системата е създадена да защити личния живот на хората, да гарантира анонимността им. По онова време е било напълно резонно.
— Защо?
— Защото тогава осиновяванията са били важни за страната. Особено през петдесетте и шейсетте години на миналия век осиновяването е било много разпространено. Броят на осиновяванията се е движел между десет хиляди деца годишно преди Втората световна война до над сто и петдесет хиляди годишно след войната. Имало е буквално експлозия на раждания на бебета от неомъжени майки. Грижите за тези бебета са били приоритет на обществото.