Тя кимна.
— Сенаторът предпочита да работи оттук. Държим няколко души в офиса в центъра, но най-важната работа се върши тук.
— Това включва ли кампанията по преизбирането му?
— Отчасти. Много внимаваме, разбира се, защото има строги правила кой може да работи за тази кампания и кой не. Не искаме да ни обвинят, че използваме парите на данъкоплатците, за да преизберат сенатора, но всъщност голяма част от предизборния екип е разположена тук.
— Кой отговаря за финансирането на кампанията?
Тя се поколеба:
— Би трябвало да зная, но, уви. Изобщо не се срещам с хора от финансовия отдел. Работата ми е да организирам графика на сенатора. Също така малко машинопис. Доста традиционни задачи.
— В традиционните задачи няма нищо лошо — отвърна Лонг. — Той свестен шеф ли е?
Тя навъси вежди.
— Какво имате предвид?
— Не знам. Мисля, че въпросът ми е достатъчно ясен. Той свестен шеф ли е? Добър ли е? Добре ли се отнася с вас? — Не пропусна да забележи нейното колебание.
— Отнася се добре с мен — отвърна Соня, макар че лицето й си остана мрачно.
— Има репутация. — Не уточни. Можеше да се отнася за добра, а можеше и за лоша репутация. Искаше да провери как ще го разтълкува тя.
— Не знам за какво говорите — отговори тя и скръсти ръце. Освен това не обичам намеците и недомлъвките.
— Аз не намеквам нищо. — Двамата се спогледаха.
— Карам ли ви да се чувствате неловко с моите въпроси?
— Не — отвърна тя, но ръцете й останаха скръстени. — Само дето… — Тя млъкна рязко.
Лонг беше седнал с гръб към вратата, но веднага разпозна рязката смяна на позата на Соня Хардинг, като че някой трети беше влязъл в помещението. Тя се изправи.
— Сенаторе — каза.
Детективът също стана и се обърна към вратата. Мъжът срещу него имаше внушителна фигура. Беше висок към метър и деветдесет, с широки рамене на бивш тежкоатлет. Имаше гъста черна коса, широко чело и изсечени черти на лицето. Сенаторът се усмихна и избелените му зъби блеснаха на светлината.
— Детектив — поздрави го той, пренебрегвайки присъствието на личната си секретарка.
— Сенаторе.
— Благодаря ти, Соня — обърна се Бюканън към жената, без изобщо да погледне към нея. — Можеш да продължиш с другата си работа.
Тя кимна и излезе, без да каже нищо. Бюканън откъсна очи от нея чак когато тя беше при вратата. Лонг забеляза, че погледът му е насочен под кръста й.
— Какво мога да направя за вас, детектив…
— Лонг.
— Детектив Лонг. — Сенаторът се приближи, за да се здрависа с него. — По телефона бяхте загадъчен. Можех да ви отпратя, но вие разпалихте любопитството ми.
— Имам към вас само няколко въпроса.
— За какво?
— Относно разследване, което водя. Вероятно не е нищо особено. — Искаше да накара сенатора да се отпусне. Не че изглеждаше да е от хората, които лесно се смущават.
— Ами добре, ще помогна с каквото мога.
— Оценявам го. Познавате ли Иймън Макдугъл?
Бюканън смръщи чело.
— Не съм сигурен. Името ми звучи познато, но може би само защото е популярно име.
— Иймън според вас е популярно име?
— Макдугъл.
— Аха… а може би ви звучи познато, защото е един от вашите най-големи дарители. Дал е най-голямата възможна сума за кампанията ви.
— Така ли? Не знаех. — Тонът му беше непринуден, но леко предпазлив.
Лонг кимна.
— Удивително колко много неща може да научи човек с помощта на интернет.
Бюканън сви рамене.
— Много хора дариха максимална сума за кампанията ми. Де да познавах лично всеки един от тях. Истината е, че познавам много малко хора.
— Разбирам. Трудно е да им хванете дирите. От друга страна, всеки един от служителите от неговите фирми също е дарил максимална сума. Всички без изключение, дори чистачите. Това не ви ли се струва странно?
Сенаторът се покашля.
— Може и да е странно, но не и нечувано.
— Кога друг път сте чували за подобно нещо?
— Имам чувството, че сте дошли с определена цел, детектив. Може би ще е от полза и за двама ни, ако я споделите с мен.
— Ами, само ми мина през ума, че ако Макдугъл е използвал подчинените си, за да прикрие дарения за кампанията ви, превишаващи законно допустимите, това би се сметнало за сериозно престъпление, нали?