— Предполагам.
— И предвид факта, че сте в Комисията по банките и финансите, която контролира законодателството, което пряко рефлектира върху дейността на няколко компании, контролирани от Макдугъл, това би свършило още по-зле за вас, нали?
Бюканън не отговори. Поколеба се и се усмихна:
— Съжалявам, детектив Лонг, сигурно съм пропуснал заседанието на Конгреса, в което сме гласували финансирането на предизборните кампании да се контролира от бостънската полиция. Доколкото съм осведомен, това е в прерогативите на федералните власти. Което, разбира се, означава, че вие се занимавате с разследване на случай, който не е във вашите правомощия. Споменавам го само защото на ваше място не бих искал да си навлека такива неприятности.
— Благодаря ви за загрижеността, сенаторе. Но не се тревожете, аз не разследвам злоупотреби с предизборно финансиране.
— Тогава какво разследвате?
— Убийство.
Лонг не изпусна от погледа си Бюканън, като внимателно следеше неговата реакция. От сенатора би излязъл чудесен играч на покер, но на него не му убягна мигновеното потрепване на окото и неволното движение на челюстта му.
— Кой е бил убит? — попита Бюканън.
— Една жена на име Елизабет Конър. Живеела е в Роксбъри.
Сенаторът поклати глава.
— Едва ли съм я познавал. Не ходя често в Роксбъри.
— Не бих си го и помислил. Затова ми стана интересно как така тя ви е звъняла пет пъти през седмиците преди смъртта й. — При тези думи Бюканън пребледня като платно. — Но което ми се видя още по-странно? Всеки път, когато е приключвала разговора с вас, веднага е набирала Иймън Макдугъл. Работила е в една от неговите фирми. О, да, трябва да спомена също и че Иймън Макдугъл е една от водещите фигури в света на организираната престъпност в Ню Инглънд. Така че, като съберете на едно място телефонните разговори, даренията за кампанията и убийството на госпожа Конър, сигурен съм, ще ме разберете защо съм дошъл да ви задавам въпроси.
За миг си помисли, че Бюканън си е глътнал езика. Стоеше пред него с увиснала челюст и с ококорени очи.
— Съжалявам, детектив — накрая каза той. — Трябва да проведа телефонен разговор. Няма да ми отнеме много време. Ако нямате нищо против да почакате?
Лонг кимна.
— Разбира се, сенаторе. Не бързам.
Двайсет и втора глава
— Фин е загазил, нали?
Сали седеше в кухнята на Лиса и я гледаше как се бори с бурканчето с бананова каша и се опитва да нахрани сина си. Днес Реджи си беше взел почивка и на Сали й мина през ума, че както върви, ако той реши да си вземе една седмица почивка, бебето ще умре от глад.
— Какво те кара да мислиш така?
Типичен отговор в адвокатски стил. Адвокатите отговаряха на въпросите с въпроси. Само опипваха почвата, никога не се разкриваха напълно. Лиса опита да пъхне лъжицата в устата на бебето, но резултатът беше голяма купчина бананова каша на пода.
— Тази сутрин ми отговори уклончиво. После ме изпрати при теб.
— Има много работа.
Андрю изплю каша.
— Не ми излизай с този номер. Ако беше само това, щеше да ми каже. Ако беше така, нямаше да вземе Коз със себе си.
— Кой каза, че Коз е с него?
— Нали не е тук? Не съм глупава и мога сама да се досетя.
Лиса обра с лъжицата част от кашата от лицето на сина си и отново се прицели в устата му.
— Не — отвърна тя и въздъхна. — Определено не си глупава.
— Значи е загазил? — Сали стисна юмруци под масата.
— Не съвсем. Не е нещо, с което двамата да не могат да се справят.
— Откъде си сигурна?
Лиса се отказа от храненето и започна да чисти изцапаното.
— Не съм. Но трябва да вярваш и да ги оставиш сами да намерят изход от ситуацията. Те са мъже — срещнат ли проблем, изпитват потребност да го разрешат.
— А ние не можем ли да им помогнем?
— Ако можехме, щяхме да го сторим. В момента обаче трябва сами да се оправят. Освен това Фин се чувства отговорен за теб. Не иска да те излага на какъвто и да било риск. Трябва да го оставиш той да командва парада.
— Така не става. Там, откъдето идвам, ако някой, който не ти е безразличен, е в опасност, от теб се очаква да застанеш на негова страна и да му помогнеш.