— Напротив.
Реджи посегна към махагоновата етажерка за списания и взе оттам вестник, след което шумно го разтвори.
— Лиса Кранц, обичам това дете, но ако си мислиш, че ще търпя подобни обиди заради жалкото заплащане, което ми даваш, жестоко се лъжеш. Настоявам да ме защитиш.
Бебето се размърда.
— Извини се на Реджи, Фин — каза тя. — Или ще ти отрежа топките.
— Няма. Ще те съдя.
— Добре, тогава ще напусна и ще трябва сам да си движиш кантората.
Въпреки че заплахата беше произнесена на шега, на Фин му се сви сърцето.
— Извинявай, Реджи — каза той. — Ти си олицетворение на мъжествеността в един несигурен и непонятен свят.
— Ти пък като че ли разбираш от тези неща. — Реджи сгъна вестника и го върна на етажерката. — Отивам в „Старбъкс“, за да излекувам наранената си гордост. Някой иска ли нещо?
— Аз искам безкофеиново кафе с обезмаслено мляко — каза Лиса.
— Фин?
— Там продават ли нормално кафе?
— Варварин.
— Зарежи.
Реджи отвори вратата и излезе.
— Не започвай пак — каза секретарката. — Вярно е, че си има странности, но се грижи превъзходно за Андрю. Без него съм загубена.
— Ама какво искаш? Нищо не съм казал. И съм почти сигурен, че е прав: Коз много си пада по него.
— Много смешно. — Бебето се беше събудило и започна да плаче. Лиса го постави изправен върху коленете си. — Чичо Фин иска никой да не му се бърка в живота, нали така, Андрю? Да, така е. — После го постави отново в седалката и се зае да търси бутилка из детските торби. — Като стана дума за това, наистина ли ще представляваме хлапето на Макдугъл в съда?
— Първо ще говорим с него.
— Има ли разлика?
— Може би няма да му хареса това, което ще му кажа, и ще можем да се измъкнем. Знаеш ли го?
— Да, знам, както и ти.
Вратата се отвори и двамата едновременно се обърнаха. Мъжът, застанал пред тях, изглеждаше като излязъл от романите на Стивън Кинг. Беше на петдесет и няколко години, с гъста прошарена разрошена коса. Дрехите му бяха измачкани и лекьосани. Лицето му беше мръсно, но не достатъчно, че да скрие дългия и дълбок, назъбен белег, който започваше от ъгъла на окото му и свършваше точно под ухото. Беше едър и набит. Вдигна някаква мръсна компютърна разпечатка над главата си и възкликна:
— Имам го!
— Здрасти, скъпи, как прекара вечерта? — попита Фин.
— Майната ти.
— Коз! — скара му се Лиса. — Съобразявай се с детето!
— Извинявай, не го видях.
Тя се приближи и го целуна по бузата.
— Няма нищо. Я, ама ти вониш.
— Защото пълзях из боклука.
— Е, всеки си има някакво хоби — обади се Фин.
— Да, всеки — отвърна Том Козловски. — Моето е да ти спасявам задника. Прекарах нощта да наблюдавам апартамента на Спенсър и да чакам да видя как ще реагира на ареста на партньора си.
Фин се заинтригува. Уил Спенсър беше съдружник на Карло Манели — клиент на Фин, който беше арестуван за търговия с наркотици пред ресторанта на Спенсър и Манели. Обвинението срещу Манели беше бетон.
— И? — попита адвокатът. — Как го понесе?
— Не много добре. Рано тази сутрин излезе от апартамента си с един сандък и се качи в колата си. Потегли към ресторанта, зави откъм задната страна и изхвърли сандъка в кофата за боклук.
— И ти влезе в кофата?
Козловски се намръщи.
— Не ставай глупав. Мислиш, че нямаше да забележи, ако бях тръгнал да ровя в кофата зад ресторанта му?
— Имаш право.
— Щях да изчакам до късно през нощта, но докато седях, един голям боклукчийски камион спря и изпразни кофата. Последвах камиона. На следващото му спиране дадох на шофьора петдесетачка и той ми позволи да се кача отзад.
— Хитро — отбеляза Фин и погледна към Лиса — Сега разбирам защо толкова много го обичаш.
— Трудно е да му устоиш.
— И на вируса ебола е трудно да се устои.
— Продължавай в същия дух и няма да ти кажа какво открих.
— Извинявай, Коз. Продължи, моля те.
— Всичко е тук. Дати, суми, клиенти. Цяло едно черно счетоводство. Всичко съвпада с уличните сделки с наркотици, за които ФБР обвинява Карло Манели. Спипахме го. Не е бил нашият клиент, а съдружникът му в ресторанта Спенсър.
— Странно. — Фин намигна на Лиса. — Аз бях заложил на Мустака.
— Това не оневинява ли Манели? — попита Козловски съвсем сериозно.