— Майко, аз само… — Брук погледна чашата, сякаш стъкленият предмет щеше да й подскаже какво да отговори.
— Остави чашата! — каза майка й.
Брук беше объркана и се поколеба.
— Моля те — настоя дамата, но вече с по-мек тон и Лонг забеляза промяната в позата на Брук Бюканън.
— Какво значение има? — попита тя.
— Има — отвърна майката.
Брук остави чашата на масата до гарафата.
— Иди в кухнята, след малко ще дойда — добави майката.
Момичето излезе, без да погледне към Лонг.
Дамата се приближи.
— Аз съм Катрин Бюканън — представи се тя и протегна ръка.
— Детектив Лонг.
Тя вдигна въпросително вежди.
— Полицейски детектив ли?
— Точно така, госпожо.
Дамата отиде до масата с бутилките.
— Моля за извинение за дъщеря ми. Обикновено не пие преди обяд, когато е тук. От напрежението е. Предизборната кампания беше доста тежък период за всички ни. За първи път трябваше да се снишим, да не афишираме присъствието си. Не сме свикнали с такова нещо.
— Разбирам, че ви е трудно — каза Лонг. — Колко седмици остават до изборите?
— Три и половина — отговори госпожа Бюканън. — Ако имаше как времето да мине по-бързо.
— Последните статистически проучвания показват добри резултати за съпруга ви.
— Така е. Разбира се, това може да се промени на мига.
Лонг кимна.
— Достатъчен е само един скандал. — Той я погледна.
— Моля?
— Достатъчен е само един скандал. Не е ли така? Дъщеря, която пие преди обяд, или пък някоя финансова далавера в кампанията. Мога да си представя как едно такова нещо ще преобърне хода на кампанията.
Тя го погледна предпазливо.
— Извинете ме, детектив, защо, казахте, сте дошли тук?
— Не съм ви казвал.
— Бихте ли ми казали сега?
— Разговарях със съпруга ви по този повод и ни прекъснаха.
— За какво разговаряхте?
— За Елизабет Конър. Чували ли сте това име?
Тя поклати глава.
— Била е дарител за кампанията на мъжа ви. Наскоро е била убита.
— Колко ужасно!
— Сигурна ли сте, че съпругът ви не я е споменавал?
— И да го е правил, не си спомням.
— Тя е дарила максимума за кампанията му. Трудно ми е да повярвам, че съпругът ви не знае за нея.
— Съпругът ми има десетки хиляди дарители.
— Може би просто не е искал да ви тревожи.
Госпожа Бюканън затвори гарафата с уискито.
— Може би е така. Знам, че съпругът ми не ми казва всичко. Честно казано, и аз не искам да знам всичко.
— Така ли? — Лонг демонстрира искрена изненада. — И къде е границата?
Тя му хвърли сърдит поглед.
— Оставям Джеймс да прокарва границата.
— Предполагам това е вашият избор. Значи трябва да си продължа разговора с вашия съпруг.
Тя подреди бутилките, така че да са в идеална редица. Взе чашата на дъщеря си, помириса я и сбърчи нос от отвращение. После остави отново чашата на масата и каза:
— Ще отида да видя какво го задържа.
Когато тръгна към вратата, Лонг добави:
— Сигурно е много трудно.
Тя го погледна учудено:
— Какво е много трудно?
— Да делите съпруга си.
Тя се напрегна и го погледна още по-изненадано:
— Извинете, но изобщо не знам за какво говорите.
— Сигурно е много трудно да го делите с работата му — отвърна Лонг. — Сигурно изисква доста жертвоготовност. — Извади една от визитните си картички. — Ако ви се прииска да обсъдите нещо с мен, може би да споделите с мен тази ваша жертвоготовност, ще откликна с удоволствие.
Тя взе картичката и прочете написаното на нея.
— Съмнявам се, че ще се стигне дотам, детектив.
— Защо не? Аз умея да изслушвам хората.
Тя отново го погледна, а лицето й излъчваше ледено спокойствие. Отново си беше сложила маската на отговорна и изпълнителна съпруга на политик, на която предстои да участва в кампания за набиране на средства.
— Защото, детектив, сигурна съм, че изобщо не бихте разбрали жертвите, които ми се налага да правя.
Той я погледна, но нищо не каза. След още миг в стаята влезе Соня Хардинг.