На някои този избор се стори доста странен. В частна кантора би могъл да печели пет пъти повече от трийсетте хиляди долара заплата като помощник-окръжен прокурор. Мичъл обаче си даваше сметка, че не би издържал дълго в разредения въздух на която и да било от старите престижни адвокатски кантори в града. Не че му липсваше интелигентност. Като завършил университет от Бръшляновата лига той беше изчел предостатъчно книги, а фактът, че не принадлежеше към богатите, му даваше реализъм и прагматизъм, каквито липсваха на повечето от неговите състуденти. Тези богаташчета нямаха представа от истинския живот.
Но той не би могъл да издържи, защото дълбоко в душата си беше сърдит млад човек. Цял живот беше правил това, което другите искаха и очакваха от него. Беше учил, следвал, усмихвал се, беше си скъсвал задника, за да си осигури стандарта на живот, който другите му бяха отредили. Само мисълта да прекара следващите седем години в целуване на белокожите задници на онези, които неминуемо биха го сметнали за конформист, беше достатъчна да му се иска да влезе в някой от местните оръжейни магазини в Западен Масачузетс и да се сдобие с пистолет. Даваше си сметка, че би издържал най-много месец, без да удари някого в лицето.
И така, вместо да избере работа, в която би се провалил, той избра такава, която да му позволи да разгърне целия си талант. Окръжната прокуратура беше идеална за тази цел. Той беше умен и мотивиран, политически осъзнат. Не беше от значение, че е чернокож, напротив, това способстваше за убедителността на пледоариите му върху съдебните заседатели. Съдбата му беше белязана със слава и величие в мига, в който той прекрачи прага на прокуратурата. Три години по-късно вече можеше да си подбира делата, по които да работи. Делото на Кевин Макдугъл му беше дадено като награда за положения от него упорит труд. Кевин не беше играч от голямо значение, но татенцето му заемаше почетно място в сенчестия мафиотски свят на Бостън. Ако успееше да тикне синчето зад решетките за немалък период от време, това щеше да е истински удар срещу организираната престъпност.
И Питър Мичъл, и Скот Фин знаеха всички тези подробности, седнали един срещу друг на маса в „Кепитъл Грил“ на Нюбъри Стрийт, близо до Масачузетс Авеню. Ресторантът беше избран нарочно. Беше достатъчно далеч и в същото време разумно близо до сградата на съда в Роксбъри. Беше приятно място, но не прекалено луксозно, с дебели пържоли и дървени въглища, които олицетворяваха управлявания от мъжете свят — свят, в който се сключваха сделки.
Не бяха подминали задължителното обсъждане на незначителни теми, докато се справяха с пържолите. Споделяха си информация и мнения за съдии, политици и други адвокати, демонстрираха добрите си намерения и поставяха границите на мъжкото другарство и доверие. Едва когато сервитьорът отнесе празните чинии, започна истинският разговор.
— Аз представлявам по делото Кевин Макдугъл — каза Фин, когато им сервираха кафето.
Мичъл кимна и разбърка кафето си.
— Прочетох го в документите по делото. Лиса Кранц разговаря със секретарката ми.
— Как гледате на предложение за сделка. Ако подсъдимият признае вината си, делото да се прекрати.
Прокурорът се усмихна.
— Не съм мислил по този въпрос. Смятах да го изправя пред съда и да му издействам присъда.
— Сериозно? — Фин поклати глава. — Свидетелката ви не става за нищо. Тя е излязла от полицейската академия преди колко време? Шест месеца? Направо си мирише на подставяне.
Мичъл се изсмя.
— Момчето се е приближило до нея близо до училищна спортна площадка и й е предложило да й продаде няколко дози. Мислите, че съдебните заседатели ще се хванат на аргумента за подставяне?
— След като се заема с нея. — Адвокатът тихо подсвирна. — Ще има късмет, ако заседателите не осъдят нея. Досега никога не се е явявала в открит съдебен процес, нали?
Мичъл поклати глава.
— Не, но това няма значение. Тя изглежда като четиринайсетгодишна. Достатъчно е заседателите само да я видят и ще побеснеят, няма дори да изслушат кръстосания ви разпит. Ако ли не, ще побеснеят, че изобщо се осмелявате да я нападате.
— Вие никога не сте ме виждали в съдебната зала, нали?
— Виждал съм ви. Впечатляващо е, но няма да е достатъчно. Не и в този случай.
— Говорите толкова убедено, но забелязвам съмнение в очите ви. Предстои ви блестяща кариера. Ако не оплескате нещата, пътят ви към политическата кариера ще е открит. Единственото, което може да ви извади от този път, е клиентът ми да бъде напълно оневинен. — Фин отпи от кафето. — А аз нямам навика да губя дела.