— Като например какво?
— Като например Иймън Макдугъл. — Мичъл се облегна назад. — Искате от мен да сваля каишката от врата на сина, дайте ми тогава бащата.
— Той ми е клиент, не мога.
— Ах, да. Значи аз мога да правя компромис с принципите си, но вие — не? Вървете на майната си.
— Не е така. Но каквото и да ви дам, то няма да ви послужи като доказателствен материал, защото като адвокат аз съм длъжен да пазя в тайна всичко, научено при или по повод защитата на мои клиенти.
Мичъл избърса устата си с ленената кърпа.
— Тогава няма за какво повече да говорим.
— Няма ли?
— Не, освен ако не искате да ми предложите нещо друго.
— Не мога да ви предложа нищо, което да използвате в съда. Няма ли друг вариант?
Прокурорът се изправи.
— Без да получа нещо в замяна, не мога да направя нищо за вас дори и да исках. Помислете и ако се сетите как да ми предоставите голямата риба, ще говорим пак. — Той извади портфейла си и хвърли две двайсетачки на масата.
— Аз ще платя — каза Фин. — Аз ви поканих.
— Не, не смятам. Не искам някой да си помисли нещо само защото ме черпите един обяд, за да ми предложите незаконна сделка. Разбирате ли какво имам предвид?
Фин кимна.
— Напълно.
— Добре. Обадете ми се, ако измислите нещо. — Мичъл се обърна и излезе от ресторанта, без да се обръща назад.
Мястото представляваше стара кафява сграда северно от Спрингфийлд. Всичко в нея беше депресиращо. Коул седеше в колата си, паркирал на улицата, и наблюдаваше. Неколцина минувачи се бяха спрели, за да се полюбуват на колата му, но един остър поглед от негова страна беше достатъчен да ги прогони.
Мъжът излезе от сградата малко след пладне. Изглеждаше по-млад, отколкото Коул очакваше. От досието му знаеше, че е на четирийсет и няколко години, но той очакваше да е състарен — бирен корем и оплешивяващо теме, прояден от молци пуловер. Щеше да му пасне по-добре. Вместо това мъжът изглеждаше млад и енергичен, с гъста кестенява коса и слабо стройно тяло. Коул слезе от колата и се приближи до него.
— Господин Олби?
Мъжът се спря и се обърна.
— Господин Джеймс Олби? — повтори Коул.
— Да.
— Вие ли сте директорът на Центъра по осиновяване в Спрингфийлд?
Мъжът неловко се усмихна и погледна към сградата.
— Аз съм.
Коул протегна ръка за поздрав.
— Аз съм Джо Уилсън. Бих искал да поговорим за няколко минути, ако имате време.
Олби пое ръката му.
— Всъщност съм тръгнал да обядвам.
Коул посочи към колата си.
— Мога да ви закарам. Няма да отнеме много време. Важно е.
— За какво става дума?
— За Шели Теско.
Олби кимна разбиращо.
— Познавам я. За документите по нейното осиновяване ли е?
— Да.
Докторът поклати глава.
— Казах й вече, че не мога да й дам никаква информация. Иска ми се да не беше така, но законът си е закон. Останах с впечатлението, че ме е разбрала.
— Сигурен съм, че е така — отвърна Коул. — И все пак бих искал да поговорим. Къде ще ходите на обяд?
— В „При Мартингано“ на Мейн Стрийт.
— Ще ви закарам дотам. Моля ви, качете се в колата.
Олби се отнесе с подозрение към предложението, но накрая тръгна към мерцедеса.
— Добре, но ви уверявам, че няма да ви кажа нищо по-различно от това, което вече казах на госпожа Теско. Не мога да ви дам никаква информация.
Коул се усмихна.
— Не знам. Ще видите, че мога да съм много по-убедителен от госпожа Теско.
— Отстранен ли съм от случая? — попита Лонг.
Капитан Таунсенд вдигна глава към тавана, сякаш за да потърси помощ оттам.
— Господи, ти май не разбираш. Говорим не за кой да е, а за шибан сенатор. Да оставим настрана, че е един от най-богатите хора в този щат. Не можеш просто така да влизаш в дома му и да му отправяш обвинения!
— Не съм му отправял никакви обвинения. Ти не отговори на въпроса ми: отстранен ли съм от случая?
— Не! Не си отстранен от скапания случай! Но отсега нататък ще ме държиш в течение на всичко, което правиш. И следващия път, когато решиш да разпиташ някой от ранга на Бюканън, ще го съгласуваш с мен, ясно ли е?
— Да не би вече да имам нужда от бавачка?