— Имаш нужда от свидетел, глупак! Хората на Бюканън ми подпалиха телефона вчера и тази сутрин се оплакаха на всеки в града, който би ги изслушал. Сега си на къса каишка. Ако се стигне до ситуация, в която твоята дума е срещу неговата, познай кой ще спечели и кой ще загуби. — Таунсенд потри челото си. — Кълна се в бог, Лонг, направо ме побъркваш. Сега разбра ли?
— Да, разбрах. Стига случаят да е още мой.
— Още е твой. Не знам защо толкова държиш на него. Знам само, че на мен не ми трябва. — Шефът сякаш щеше да получи инфаркт всеки момент. Пое си дълбоко въздух. — Тази зацепка с финансирането на кампанията ще доведе ли до разплитане на случая?
Детективът сви рамене.
— Не знам. Някак странно се преплитат служителите на Макдугъл и кампанията на сенатора. Онази Конър е звъняла и на Макдугъл, и на Бюканън, преди да я убият. Като събереш всичко това…
— И то не доказва нищо за убийството й. Може да е само съвпадение. Напълно е възможно в крайна сметка убиецът да е бил наркоман и убийството да е случайно. Тази версия звучи по-логично и смислено.
— Може и така да е. Има обаче още нещо. На местопрестъплението не бяха открити никакви отпечатъци.
— И с какво ни помага това?
— Ти не разбираш. На мястото нямаше никакви, повтарям, никакви отпечатъци. Нито дори отпечатъци на Елизабет Конър. Нито на който и да било друг. Мястото е било старателно почистено. Почистено професионално. По начин, по който наемници на Иймън Макдугъл биха го сторили.
— Още си мислиш за мъжа от фоторобота, така ли? Призрака? Обсебен си от мисълта, че си го видял пред блока на Конър.
— Каквото съм видял, видял съм. Имаш ли по-добро обяснение?
— Да. Че си въобразяваш разни неща. Това е по-добро обяснение, отколкото твърдението, че фантом отпреди две десетилетия е цъфнал отново и е очистил Елизабет Конър. Какво толкова е направила тя, че да наемат убиец за нея?
— Казах ти. Знаела е неща, които е можела да използва срещу силните на деня.
— Значи сега ще наблегнем на предизборното финансиране?
Лонг сви рамене.
— Поне трябва да проследя тази версия докрай. Да видя къде ще ме отведе.
— Добре, направи го. Само проследявай по-внимателно.
Сали беше сама в апартамента, когато пристигнаха Фин и Козловски. Имаше свободни часове следобед и се беше прибрала по-рано от училище. Обикновено отиваше направо в кантората на Фин, но тъй като днес имаше повече свободно време, отиде първо в апартамента да остави учебниците и да се наслади на усамотението. Това беше едно от малкото неща от предишния й живот, които й липсваха. Преди никой не се интересуваше какво прави или къде ходи. Ако изчезнеше за ден, за да е сама, на никого не му правеше впечатление. Сега обаче, когато в живота й влязоха Фин, Лиса и Козловски, тя рядко имаше спокойни моменти. Те постоянно искаха да знаят какво прави и къде го прави, както и с кого го прави. На нея това й беше чуждо и означаваше, че вече не можеше да има уединение, когато си поиска. Дори и да имаше възможност, не би се върнала към стария си живот, но беше хубаво да остане за малко насаме със себе си.
Седеше в стаята си и пишеше домашното си, когато чу вратата на апартамента да се отваря. Веднага разпозна гласовете. Първата й мисъл беше да отиде и да поздрави дошлите, но нещо в тона им я накара да размисли.
— А ти какво очакваш? — попита Козловски. — Да не мислеше, че ще ти благодари за възможността да прекрати дело срещу отявлен боклук, който по една случайност е и син на едър престъпен бос?
— Не, не мислех това — отвърна Фин. — Но можеше да се съгласи да разменим наркопласьор за убиец.
— Можеше, ако му го беше дал. Но ти дори не знаеш кой е убиецът. Според мен Макдугъл те разиграва, за да измъкне сина си от затвора.
— Не, не мисля.
— Защо? Защото му имаш доверие ли? Глупости. Той е мошеник и винаги ще си остане такъв. Нещо повече, той е социопат. Не играе по твоите честни и ясни правила.
Настъпи продължително мълчание и Сали се запита какво ли е станало. После Фин заговори отново:
— Добре тогава, как предлагаш да постъпя?
— Не ти, а ние. Ще вземем нещата в свои ръце. Ще вземем сами досието на майка ти, което пази Макдугъл.
— Как?
Бившето ченге сви рамене.
— Досието е в онзи шкаф в офиса на „Уотърстрийт Корп“, нали?
Фин се намръщи.
— Искаш да проникнеш с взлом и да го откраднеш? Ти си луд.