— Не, не съм. Не е толкова трудно. Ще влезем и ще излезем за по-малко от петнайсет минути.
— Да проникна с взлом в офиса на мой клиент, за да се сдобия с поверителна информация? Не е най-добрият ход от гледна точка на професионалната ми кариера.
— Имаш ли по-добра идея?
Отново настъпи тишина. На Сали й се прииска сега да можеше да види какво става в хола, да разбере по израженията им какво са наумили. Накрая Фин попита:
— Кога?
— Тази нощ.
— Лиса ще трябва отново да вземе Сали при себе си.
— Ще го уредя.
Пак тишина. Момичето се напрегна, за да не изпусне нещо.
— Как ще го направим? — попита Фин.
— Ще влезем, след като Макдугъл си тръгне вечерта. Тихо и бързо. Ако имаме късмет, той изобщо няма да разбере, че някой е бил там. Всичко необходимо ли си взел?
— Да. Забравих само една писмена защита, по която работех. Да отидем в кантората и да говорим с Лиса, преди Сали да се е върнала от училище.
И после двамата излязоха. Сали чу как вратата на апартамента се затвори, но остана в стаята си още няколко секунди. През главата й минаха хиляди мисли. Тя се огледа. Когато се премести при него, Фин боядиса стените в бледорозово и купи от някакъв скъп специализиран магазин ленени калъфи за леглото в същия цвят. Тя мразеше розовото, но оценяваше факта, че той полага такива грижи за нея. Сега, след като живееше тук вече от година, стаята беше изпълнена с нейните вещи, нейната личност и дух. Остана права няколко секунди, замислена за всичко, което Фин беше направил за нея. После взе раницата с учебниците и тръгна към офиса му.
Двайсет и пета глава
Коул беше в Ню Хемпшир преди четири следобед. Имаше достатъчно време. Здравният център в понеделник беше отворен до шест. Като се добавеше и времето за път, Шели Теско нямаше да се прибере у дома преди седем.
Лесно откри адреса й. Беше малка едноетажна къща на тиха улица извън града. Паркира колата зад ъгъла, където щеше да привлече по-малко внимание, и се върна пеша до къщата.
Тревата отпред не беше окосена и каналът се нуждаеше от ремонт, но освен това мястото изглеждаше уютно и приятно. Отзад имаше голяма градина с най-различни зеленчуци. Според информацията от интернет, с която разполагаше, преди къщата беше принадлежала на Джузепе и Мария Теско — родителите на Шели.
Мина му през ума да разбие стъклото на вратата отзад и да влезе, но размисли и потърси ключа отвън. Намери го за по-малко от пет минути. Беше поставен в малка метална кутия, прикрепена с магнит към водомера — доста разпространено скривалище. Госпожа Теско вероятно не очакваше идилично градче като нейното да крие кой знае какви рискове и опасности. Погрешно предположение, което щеше да й струва живота.
Влезе в къщата и започна претърсването. И отново не се бави много. Папката беше в най-горното чекмедже на бюрото в хола. Коул прелисти документите, за да се увери, че е това, за което е дошъл. Знаеше горе-долу какво ще пише вътре, но искаше сам да го види. Докато четеше, лицето му стана още по-сурово.
Доволен, той се разходи из къщата, планирайки втората фаза на операцията. За щастие къщата беше достатъчно отдалечена от другите съседи. Погледна часовника си. Тъкмо беше станало пет часът. Имаше повече от час да чака.
Седна на един дървен стол и дълбоко си пое дъх. Винаги се беше отличавал с търпение.
Към шест часа в Челси вече се беше стъмнило. Фин и Козловски стояха пред вратата на склада от другата страна на улицата, срещу Уотър Стрийт 355, и наблюдаваха мястото. От залива духаше леден вятър, носещ миризмата на умряла риба и дизел. Наоколо беше тихо и сякаш по цялата брегова линия нямаше жива душа. Усещането беше странно, измамно. Най-опасните и кръвожадни създания можеха безпроблемно да се движат в непрогледния мрак и да ги дебнат, без двамата изобщо да забележат.
Стояха на това място вече повече от час, облечени в тъмни дрехи, за да не ги забележат. В четири и половина бяха закарали Сали в апартамента на Лиса, след което се бяха върнали в кантората, за да се преоблекат. Фин каза на Сали, че трябва да проследят съпругата на един клиент. Момичето само кимна и отвърна „добре“.
В пет и половина Джанис, секретарката на Макдугъл, си тръгна от паркинга с бялото камаро. Малко след нея си замина и Макдугъл. Него го взе чакащият кадилак. Оттогава бяха минали двайсет минути и на паркинга беше тихо и спокойно, Фин се изкушаваше да тръгне още сега, но Козловски му каза да почака. Когато го попита защо, той отвърна: „Защото така.“ Не го биваше много в разговорите.