— Не можем ли? — попита Лонг.
— Не — натъртено отговори адвокатът. — Не можем. Та ето значи какви са основните правила. Аз ще присъствам през цялото време на разпита. Ако сметна, че даден въпрос е неуместен, ще посъветвам клиента ми да не отговаря. Разпитът няма да продължава повече от половин час и когато свърши, никой в тази стая няма да разкрива каквато и да било информация на трети лица. В това число нито на пресата, нито на други полицаи.
— Няма да можем да говорим за това с колегите си? — попита детективът, който започваше да се вбесява.
— Стигне ли се веднъж до препредаване на информацията, това неминуемо ще доведе до изтичането й. Аз няма да позволя тази информация да бъде използвана за политически цели. Но защо толкова се вълнувате, вие май нямате партньор? — попита Карелсън.
Лонг скочи от стола и извика:
— Я чакай малко!
Шефът му остана на мястото си, но се изчерви.
— Минавате всякакви граници, Карелсън — каза.
— Нищо подобно — отвърна адвокатът. — Не съм убеден, че случаят се разследва от подходящ човек. Фактът, че си изпусна нервите, ако свидетелства за нещо, то е, че детектив Лонг не притежава необходимата тактичност да се занимава с подобни деликатни въпроси.
Таунсенд погледна Лонг и му направи знак да седне отново. Той го послуша, но очите му сякаш пронизваха Карелсън, а интуитивното му недоверие към адвоката се засилваше с всяка следваща секунда.
— Този случай е на детектив Лонг — каза Таунсенд. — И никой друг няма да го замени. Ако това за вас е проблем, просто ще трябва да се примирите.
Карелсън стисна устни.
— Много добре. Да смятам ли, че сме постигнали разбиране и съгласие относно основните правила?
— Майната на основните ти правила — изръмжа Лонг.
Таунсенд го прекъсна с вдигната ръка:
— На първо време ще запазим разговора ни в тайна. Но няма да позволим конфиденциалността да попречи на разследването.
Карелсън кимна отново, след което се обърна към Лонг:
— Задайте въпроса си, детектив.
Двайсет и шеста глава
Беше се смрачило, когато Шели Теско се прибра у дома. Беше се задържала до по-късно на работата, защото трябваше да разясни процедурата по осиновяването на една двойка, която наскоро беше научила от лекарите, че не може да има деца. Трябваше да им каже да дойдат на другия ден. Двамата бяха влезли точно в края на работния ден, а на нея не й се плащаше за извънредно отработени часове. Но сърце не й даде да ги отпрати. Сякаш по уморените им лица бяха изписани толкова емоции — от отчаяние до надежда. Не можеше да ги изгони просто така. Освен това вкъщи така или иначе нямаше важна или неотложна работа.
Тя забеляза паркирания зад ъгъла мерцедес, но не му обърна внимание. Синът на семейство Шъмли, които живееха няколко къщи по-нататък, беше инвестиционен банкер в Ню Йорк. Вероятно им беше дошъл на гости, за да им покаже новата си играчка. Когато видеше следващия път Милдред, нямаше да може да се отърве от нея. Тя от сутрин и до вечер само се хвалеше колко много пари имал синът й. Сякаш това щеше да компенсира разочарованията й от живота.
Шели паркира колата си пред къщата. Скоро щеше да настъпи зимата и тогава щеше да паркира в гаража. Но все още времето беше относително меко, а и трябваше й поне един ден да разчисти гаража. Беше се зарекла да го разчисти миналия уикенд, но не успя да се организира. „Следващия уикенд — каза си. — Винаги ще има още един уикенд.“
Отвори задната врата откъм кухнята. Понякога се питаше защо изобщо заключва дома си сутрин, когато отива на работа. В града нямаше никакви сериозни престъпления вече повече от пет години. Едва ли щеше да се намери по-сигурно и безопасно място за живеене. Натисна електрическия ключ на стената. Чу се изщракване, но помещението остана тъмно.
— По дяволите, пак бушонът — промърмори.
И преди се беше случвало. Дори се случваше прекалено често. Електротехникът й беше казал, че трябва да се ремонтира цялата инсталация и да се смени електрическото табло, но тя нямаше пари. Ако това означаваше, че трябваше няколко пъти в месеца да слиза по стълбите в мазето, така да е. За нея беше по-добре, отколкото да харчи пари, с които така или иначе не разполагаше.