— Аз влизам вътре, за теб не знам.
Козловски го сграбчи.
— Ако сега влезем, с всички ни е свършено. Иймън ще повика биячите си и за броени минути това място ще прилича на събрание на терористите от ИРА. Най-добре за нея е, ако той свърши това, за което е дошъл, и си замине по живо по здраво, без изобщо да разбере за присъствието й. Не мисля, че тя ще тръгне сама да се показва, нито пък че той ще може да я намери.
— Готов ли си да се обзаложиш с живота й? Защото точно това правим.
Козловски го изгледа напрегнато, след което кимна.
Фин закрачи напред-назад, силно развълнуван. Накрая каза:
— Добре, няма да влизаме. Но тогава трябва да се подготвим в случай че играта загрубее. Чуем ли някакъв шум вътре, влизаме незабавно. Точка по въпроса.
Приятелят му отново кимна.
— Имаш ли оръжие?
Адвокатът поклати глава.
Козловски вдигна крачола си и извади от кобура на глезена трийсет и осем калибров пистолет.
— Този ми е резервният — каза и го подаде на Фин. После бръкна в сакото и извади триста петдесет и седем калибров револвер „Магнум“. — Ще се приближа тихо до вратата откъм тази страна. Ти заобиколи сградата и ела от другата страна.
— Добре.
— Внимавай — предупреди Козловски. — В колата има шофьор, а не знаем дали няма и други. Вероятно не, но е по-добре да сме готови.
Фин кимна.
— Ако чуя нещо необичайно, влизам — предупреди партньора си той.
— Няма нужда да ми го казваш. Ако чуя шум отвътре, аз сам ще те изпреваря.
Вътре в склада беше тъмно като в рог. Сали пипнешком се придвижи покрай стената, пристъпвайки внимателно. Тя мразеше тъмнината и част от нея сега искаше да е останала при Лиса. Фин обаче имаше нужда от помощта й и тя не можеше да откаже.
Дори не й беше минало през ума, че може да се затрудни в придвижването до предната част на сградата. Тя имаше добро чувство за ориентация и реши да се придържа към стената, докато не стигна до първата врата. Ако сериозно беше обмислила действията си, щеше да вземе фенерчето от Коз, но прекалено много бързаше, отчасти за да пресече всякакви протести от страна на Фин. Сега обаче съжаляваше за прибързаното си влизане.
Опипа джоба си за мобилния телефон и установи, че го е забравила в апартамента на Лиса. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи напред в мрака.
Придвижването покрай стената се оказа невъзможно. По цялото й продължение бяха подредени стоманени рафтове, а пред рафтовете — сандъци и щайги. След като измина около пет метра, се натъкна на непреодолимо препятствие и се принуди да завие надясно. Предположи, че завоят, който направи, е деветдесет градуса, но нямаше как да е сигурна. След още три метра се спъна в някакъв сандък, претърколи се на пода и си удари главата в нещо, което приличаше на метален шкаф. Изруга и стана, огледа се в тъмнината. Никъде не се виждаха прозорци, в непрогледната тъмнина не можеше да различи дори силуетите на предметите.
Тръгна отново напред, но отново се препъна в сандък. От падането загуби ориентация и не знаеше откъде е дошла и накъде отива. Протегна ръце в тъмното, за да опипа предметите наоколо. Металният шкаф се беше озовал от дясната й страна. Изведнъж усети някаква неприятна миризма. Изгубена в мрака, тя сякаш беше попаднала в плен, в капана на този зловещ склад. Въздухът стана някак по-труден за дишане. Ако можеше да се ориентира от коя посока е дошла, щеше да тръгне обратно, ако не за друго, за да вземе проклетото фенерче от Козловски и да глътне малко чист въздух. Сърцето й биеше като лудо.
Тръгна отново, движена от страх, коленичи, за да не се спъне пак, и продължи нататък с пълзене. Отчаяно искаше да намери изхода. Всеки път, когато пръстите й напипваха ново препятствие, паниката й нарастваше, но тя си наложи да се движи, наложи си да преодолее страха и продължи да опипва терена пред себе си. По едно време напипа някаква груба материя, увита около нещо със заоблена форма, което първоначално й се стори като рамо на човек. За малко не извика от страх, но прехапа устни и се удържа. След още миг осъзна, че е навит мокет.
Изведнъж, подобно на слънчев лъч след силна буря, пред нея блесна светлина. Идваше от процепа в долната част на някаква врата. Не можеше да види добре какво се случва от другата страна на вратата, но светлината беше достатъчно, за да различи очертанията на препятствията по пътя й.
Когато стигна до вратата, дишането й се беше учестило неимоверно. Едновременно един след друг я заливаха пристъпи на паника и облекчение. Лишена от кислород, тя не беше в състояние да мисли нормално. Завъртя дръжката и отвори.