Мъжът кимна към детектива.
— Вече безопасно ли е да се излезе?
— Да, безопасно е, но бихме искали да останете в апартамента си още известно време.
Мъжът огледа коридора, проточи врат, надникна към стълбите и се намръщи:
— Бихте искали?
Лонг му показа полицейската си значка.
— Полицейски отдел на Бостън. Аз съм детектив Лонг. — Прикрепи значката към джоба на палтото си, така че да се вижда.
— Ясно — отвърна старецът и сбърчи нос: — Мирише ужасно.
Детективът кимна.
— От колко време е миризмата?
Старецът сви рамене.
— Не знам. Не излизам много. Готвя си вкъщи и апартаментът ми винаги мирише хубаво. Ако искаш мацките да работят за теб, трябва да поддържаш бърлогата си чиста.
— Да работят?
— Ти как мислиш? Правят го още от времето, когато баща ти не е бил роден.
— Ще го запомня — отвърна Лонг. — Наш човек ще дойде да ви разпита по някое време.
— Нямам какво да кажа.
— Може да се сетите нещо. До тогава останете в апартамента си.
Старецът се намръщи и затвори.
Лонг огледа етажа. Три апартамента — един отпред, един по средата и един в дъното. Този в дъното и средният бяха съответно на убитата и на стареца. Третият съгласно надписа върху пощенската кутия във входа беше обитаван от човек или семейство с фамилия Уолф. Но в стара и занемарена сграда като тази не беше сигурно дали надписът на пощенската кутия отговаря на действителното положение.
Той хвърли последен поглед към стълбите. След като не забеляза нищо съществено, тръгна към 2С. Спря се, преди да влезе, извади електрическо фенерче, включи го и се наведе, за да огледа отблизо дръжката-топка на вратата. По нея имаше следи — пресни драскотини върху старото медно покритие на топката. Вдигна фенерчето и видя подобни драскотини около ключалката на бравата.
Сложи си гумени ръкавици и завъртя дръжката внимателно, за да не унищожи евентуални отпечатъци. Едва ли щяха да открият нещо полезно, но човек никога не знаеше. Дръжката се завъртя леко и той бутна предпазливо вратата. Вратата се отвори безшумно и Лонг пристъпи навътре.
Смрадта беше нетърпима. Завесите бяха спуснати и в апартамента цареше мрак. Само отстрани на прозореца си пробиваха път отделни лъчи светлина, но те бяха недостатъчни, за да може да огледа добре мястото. Рафтовете на стените на хола бяха празни, а книгите и картините — пръснати по земята. Някой беше обърнал масичката за кафе и беше преровил бюрото в ъгъла. Чекмеджетата заедно с множество касови бележки, листове хартия и писма бяха извадени и струпани на купчина. Точно пред входната врата на пода лежеше дамска чантичка, обърната с хастара навън, съдържимото беше изсипано до нея. Трупът на Елизабет Конър лежеше по лице насред цялата тази бъркотия.
Лонг внимателно заобиколи пръснатите по пода вещи и се приближи до тялото. Тя беше слаба, с тъмна коса и светла кожа. Беше с жълта блуза и син панталон. Едната обувка още беше на крака й, другата лежеше наблизо. Под главата й върху килима се беше образувало продълговато тъмно петно. Вляво от трупа беше захвърлен ръжен за камина. Самата камина беше в другия край на помещението и Лонг видя комплекта от приспособления, към които очевидно принадлежеше ръженът.
Той клекна и погледна лицето на жената. Очите й още бяха вторачени в килима и Лонг с мъка се удържа да не ги затвори. Не беше негова работа, а и не искаше да докосва нищо до пристигането на съдебния лекар и криминалистите. „Съжалявам“ — промърмори.
Чу стъпки откъм стълбището.
— Докторът пристигна — провикна се полицай Уошингтън и се появи отдолу, пъхтейки. После се закашля от неприятната миризма.
— Колата още пътува, но докторът се качва по стълбите. — Уошингтън застана на входната врата и се огледа. — Забелязахте ли нещо интересно?
Детективът се изправи и поклати глава.
— Не. Вероятно някой наркоман, който е търсел пари за поредната си доза.
— Мислите ли?
Детективът сви рамене.
— Няма как да сме напълно сигурни, докато не направим подробен оглед, но версията ми се вписва в обстановката. Бравата е отворена с шперц. Мястото е било обърнато наопаки, но за секунди. Изглежда, че напада места, където предполага, че може да намери някакви ценности. — Той огледа бъркотията и мебелите. — Едва ли е открил кой знае какво. Може да му стигне да се надруса един-два пъти. Не повече. По всяка вероятност в момента на престъплението тя или се е намирала в хола, или е била отзад в спалнята, или се е прибирала вкъщи, докато той е извършвал престъпното деяние. Престъпникът сграбчва първия предмет, който му попада пред очите — ръжена — и силно я удря. След което изчезва яко дим.