Озова се в кабинет със сив мокет на пода и голямо дървено бюро. До шкафа с папки имаше канапе. Срещу бюрото бяха поставени две кресла. След пълната тъмнина светлината я заслепи и тя засенчи с длан очите си. Щом свикна със светлината, забеляза мъж, застанал до бюрото, с гръб към нея. Не беше помисляла, че в сградата може да има друг човек. Поради тази причина видът му я разконцентрира и смути. Понечи да отвори уста, но мъжът я изпревари и заговори пръв:
— Здравей.
Сали не разпозна гласа. Беше спокоен, дори донякъде дружелюбен. В този миг осъзна, че е попаднала в голяма опасност.
Фин беше застанал до северозападния ъгъл на сградата, на десетина метра от предната врата, приведен подобно на спринтьор преди бягане, напрегнат, стиснал здраво пистолета, който му беше дал Козловски. От мястото си имаше видимост към колата на Макдугъл. Зад волана на колата седеше мъж, облегнал леко главата си назад, със затворени очи и отворена уста.
Макдугъл беше влязъл в сградата сам, което означаваше, че са само двама. Боят щеше да е наравно за него и Козловски. Освен ако Иймън не повикаше подкрепление. Най-добре беше да действат още сега. Лесно щяха да обезвредят шофьора, тъй като елементът на изненадата беше на тяхна страна. Но перспективата да щурмуват предната врата, откъдето щяха да се превърнат в лесни мишени за Макдугъл, не ги блазнеше.
Освен това Козловски може би имаше право. Сали вероятно се беше скрила вътре, беше в безопасност, а Макдугъл можеше да си тръгне всеки момент.
Фин се наруга, че не е бил по-строг с нея и не я е спрял да влезе вътре. Но истината беше, че отчасти и неговото желание беше тя да влезе в склада. Само така той можеше да се сдобие с информация за смъртта на майка си. Докато стоеше приведен в тъмното, отново си спомни думите на Лиса: „Гледай наистина да си струва.“
Шофьорът се размърда, бръкна в джоба си и извади телефон, Фин неволно стисна пистолета по-здраво.
Иймън Макдугъл не смяташе да се връща в кабинета си. Когато вечерта потегли от паркинга, той си каза, че е приключил за деня. Но по средата на пътя се оказа, че не помни телефонния номер на Коул, а единственото място, където го съхраняваше записан, беше в една папка в кабинета. При други обстоятелства би запаметил номера в мобилния си, но телефонните апарати често попадаха в ръцете на недоброжелатели, а той не можеше да рискува номерът да попадне в чужди ръце.
Когато се върна до офиса, каза на шофьора да го почака в колата. Отключи предната врата и деактивира алармата, след което влезе. Папката се намираше в шкафа в кабинета му. За броени секунди отключи шкафа и взе папката. Номерът беше вътре, цифрите записани в обратен ред като допълнителна застраховка, в случай че някой успее да зърне папката.
Набра номера и зачака. Беше застанал с лице към стената зад бюрото, загледан във фотографиите, на които беше сниман той в компанията на различни знаменитости и политици. Животът му беше забележителен за човек, роден и израснал в беднотия в покрайнините на Белфаст. Като дете не си беше и мечтал, че ще стигне висотите, на които се намираше в момента. Беше постигнал сам всичко и нямаше да позволи на никого да съсипе изграденото от него.
Коул вдигна след второто позвъняване.
— Здравей — каза Макдугъл. Замаян от мислите за величие и слава, гласът му звучеше леко приповдигнато: — Готово ли е?
Сали разбра, че мъжът не я е видял. В началото й се стори, че говори на нея, че някак си я е забелязал. Но после видя телефона в ръката му.
Тя се огледа. Сърцето й биеше като лудо. Най-разумно беше внимателно и безшумно да се измъкне от стаята, но страхът я беше обсебил и тя не намери сили да стори това. Трескаво потърси място, където да се скрие. Канапето вдясно имаше висока облегалка и между нея и стената се образуваше пространство, в което би могла да се мушне. Изглеждаше достатъчно да се побере и тя се насочи натам. Внимателно се промъкна зад канапето, легна по гръб и провери дали краката й не стърчат. От мястото си виждаше само малка част от стаята и отворената врата на склада. Затаи дъх.
Двайсет и девета глава
— Готово е — отвърна Коул по телефона. В гласа му нямаше нито радост, нито задоволство.
— Чисто ли го направи? — попита Макдугъл. Всичко лека-полека се подреждаше. Нямаше място за повече провали.