— Казах, че е готово. За другото не е необходимо да се тревожиш.
— Необходимо е — изръмжа Макдугъл. — Адвокатът се свърза с Теско. Искам да съм сигурен, че няма други свидетели.
— Чисто беше — отвърна Коул.
— Добре. Обади ми се, като се върнеш.
Макдугъл затвори, обърна се и тежко седна в стола. „Прави лимоните на лимонада“ — каза си той. Така беше постъпвал винаги в живота. Вземи лошото и го направи на добро — или ако не точно на добро, поне го обърни в твоя полза. Затвори очи. С малко късмет скоро всичко щеше да свърши и щеше да му олекне.
Когато отвори очи, се хвана, че гледа в празното пространство. Нещо не беше както трябва. Примигна няколко пъти, за да проясни зрението си, и тогава му светна.
Вратата на склада зееше отворена.
Стана и заобиколи бюрото. Кабинетът му представляваше малка кутийка, изградена в основното складово хале. Вратата отзад стоеше почти винаги затворена. Там нямаше нещо, което да представлява интерес за него, а освен това и миризмата беше доста неприятна и го караше да държи вратата затворена.
Той отиде до вратата, включи осветлението и надникна навън. Там цареше бъркотия — автомобилни гуми, мокети, кашони с хартия и стари документи, подредени на триметрови купчини чак до тавана. Беше му станало навик да подрежда там нещата, които не му бяха нужни в момента, но които смяташе за полезни и не искаше да изхвърли на боклука.
Пристъпи във влажното и пещероподобно пространство. Ослуша се.
— Ехо? — извика. Бавно тръгна по коридорите, образувани между купчините.
— Ехо? — повтори.
Отговор не последва, нито какъвто и да е звук. След няколко секунди тръгна обратно към офиса си. Когато стигна до вратата, се обърна и за последен път огледа склада, след което изгаси осветлението и затвори вратата.
Застана в кабинета си, все още с ръка на дръжката на вратата. Опита се да си спомни какво прави през деня и дали е оставял вратата отворена. Нямаше такива спомени.
Докато стоеше така, някаква сянка между стената и канапето привлече вниманието му. Той направи две крачки наляво и извади пистолета от джоба си. Когато се изравни с облегалката на канапето, рязко се подаде напред с насочен пистолет и извика:
— Не мърдай!
Нищо. Там нямаше никого.
Почувства се глупаво. Поклати глава и се изправи. Отиде до бюрото и взе папката. Реши да я сложи в шкафа, но после размисли. По-добре беше да прегледа информацията още веднъж. Нещата се развиваха в правилната посока, но точно сега не беше време да изпуска от поглед детайлите.
Пъхна папката под мишница и се насочи към предната входна врата на сградата.
Фин видя как Макдугъл излезе от сградата. Чакането беше по-мъчително от всичко. И преди беше губил хора, които обичаше. Хора, които беше наричал свои приятели, дори повече от приятели. Животът на улицата, където израсна, беше непредсказуем подобно на зарове за хазарт.
Сега обаче ситуацията беше по-различна. На улицата имаше правила и те не се променяха. Щом си се хванал да играеш играта, значи си запознат с рисковете и в това отношение всеки беше равен. Дори когато умираха членове на неговата банда, имаше тъга и гняв, но не и вина. Никой не изпитваше срам, че не може да промени правилата, по които всички те живееха тогава.
Сега, докато стоеше до стената на сградата с пистолет в ръка и стегнати до болка мускули, той за първи път в живота си разбра какво е някой да разчита на теб и какво е да го подведеш.
Щом колата на мафиота потегли и се скри в далечината, Фин се изправи и бързо тръгна към предната врата. Искаше му се да затича с всички сили, но разумът му диктуваше друго. Все още съществуваше опасност. Колкото повече внимание привлечеше, толкова по-голяма беше вероятността да изложи на опасност и тримата.
Козловски дойде от другата страна.
— Добър знак — каза той.
— Кое?
— Той излезе сам. Ако я беше открил, щеше да се разбере. Тя е добре, успяла е да се скрие.
— Изглежда си доста убеден.
— Така е. — Козловски извади инструментите си и започна да сваля винтовете на пластмасовия капак на таблото на алармата. — Нали искаме да сме готови — каза, докато работеше.
Кабинетът остана тъмен няколко минути след като Макдугъл излезе. Сали бавно и безшумно се изправи и излезе изпод бюрото. Изправи се, цялата разтреперана. Ръцете й сякаш бяха отмалели и не можеше да ги движи. Задържа дъха си и внимателно се ослуша за шумове, за какъвто и да е знак, че мъжът се връща.