Щом го видя да излиза от кабинета и да тръгва към складовото помещение, тя веднага се премести. Канапето можеше да й осигури само временно прикритие, а и след като мъжът стана подозрителен, нямаше съмнение, че щеше да я открие.
Можеше да се скрие само под бюрото. Рискът беше пресметнат. Ако седнеше отново или дори застанеше зад бюрото, неминуемо щеше да я види. И все пак тя беше готова да поеме този риск, вместо да остане зад канапето.
След секунда издиша и си пое отново дъх на пресекулки, уплашена, че мъжът може да я чуе и да се върне. Нищо обаче не се случи и тя скоро нормализира дишането си. След още минута почувства достатъчно увереност да тръгне към вратата. Надяваше се, че Фин и Козловски са още там и я чакат.
Вратата от другата страна на кабинета водеше към приемна. Поне на такава изглеждаше в тъмното, но не беше сигурна. Имаше прозорци, но нощта беше безлунна и единствената светлина идваше от уличните лампи в далечината. Можеше да различи само силуетите.
Бавно тръгна из стаята, убедена, че някой я дебне в засада. Стигна до вратата в другия край на стаята. Стори й се, че е минал поне час, а в действителност се намираше в приемната от не повече от десет минути. Почука три пъти на вратата. Отговор не последва.
„Хайде де! — прошепна в тъмното. — Не правете така!“ Почука отново три пъти, този път доста силно, че чак пръстите на ръцете я заболяха.
И тогава го чу. Почукване от другата страна на вратата. Тя понечи да отключи и да отвори, но някакво предчувствие я спря. Помъчи се да си припомни какво й беше казал Козловски. Спомняше си, че й беше казал да почука три пъти и той ще стори същото. Изчака с ръката на дръжката, борейки се с желанието да отвори.
Минаха още минута-две, но накрая отвън отново се почука. Този път три пъти. Тя си отдъхна, отключи и отвори вратата.
Козловски и Фин се вмъкнаха вътре и затвориха след себе си. Козловски включи фенерчето и го насочи към нея.
— Добре ли си? — попита Фин. Тя усети напрежението в гласа му.
— Да — отвърна Сали, стараейки се да говори спокойно. — Защо се забавихте толкова?
Те бързо претърсиха шкафа с папките. На Козловски му трябваха по-малко от трийсет секунди да отключи, а чекмеджетата бяха само три. Бързо стигнаха до извода, че тук няма никаква информация за Елизабет Конър.
— Не е тук — каза Фин.
— Искаш да кажеш, че за малко не ме убиха и всичко беше напразно? — попита Сали.
Козловски продължаваше да прелиства една от папките.
— Тук трябва да е — рече и посочи с фенерчето папката. — Разполага с досиета за всички, с които е имал вземане-даване. Боже, май Иймън държи компромати срещу всеки.
Адвокатът погледна над рамото му.
— Сигурно е взел досието на майка ми със себе си.
— Тези папки съдържат невероятно количество информация — продължи Козловски. — Имена, номера, платени суми. Тук има достатъчно да вкараш половин Бостън зад решетките. Дори има аудиозаписи. Досието на майка ти също трябва да е тук.
— Не е — отвърна Фин. — Преровихме целия шкаф. Навярно го е преместил.
Приятелят му продължи да разглежда друга папка.
— Виж това. — Показа папката на Фин. — Невероятно.
Адвокатът не искаше да гледа нищо. Единственото, което искаше, беше да намери информация за Елизабет Конър. Нещо обаче привлече погледа му и той грабна папката.
— Хей, какво правиш? — запротестира Козловски.
— Дай за малко. — Фин изчете досието и изведнъж се оживи. — Това е — каза. — Това е отговорът.
— А въпросът какъв е? — попита Сали.
— Въпросът е кой е убил майка ми.
— И отговорът е тук? В папките, които нямат нищо общо с това?
— Не самият отговор, но начинът да стигнем до отговора. — Фин прерови останалите досиета и подбра три.
— В другата стая има копирна машина. Ще ни трябват няколко минути да копираме тези. Искам да прослушам и записите. Вземи няколко.
— Какво ще правиш с тях?
— Ще ги превърна в отговори.
Лонг и Таунсенд се бяха върнали в участъка и седяха в кабинета на капитана, загледани един в друг.
— Какъв задник — каза Таунсенд.
— Бюканън или неговият питбул?
— И двамата. Аз обаче имах предвид Карелсън.