Лонг кимна.
— Много бих искал да изтрия мазната му и ехидна усмивка от физиономията. Само как седеше и ни гледаше, като че сме безсилни срещу него и срещу клиента му. Направо ме изкара от кожата.
— Такава е неговата тактика — отвърна капитанът. — Иска да те вбеси, за да направиш грешка. Мисли си, че така ще те победи.
— Тогава какво ще правим?
Таунсенд се облегна назад.
— Трябва да действаме много, ама много предпазливо. Трябва да изградим обвинителната теза така, че наистина да ни обърнат внимание. Можеш ли да го постигнеш?
— Да. Може да отнеме време, но са замесени прекалено много хора, за да успеят да потулят нещата. Всеки един от служителите на Иймън Макдугъл е дал пари на Бюканън. Ако намерим няколко души, които да се съгласят да свидетелстват, че Макдугъл им е дал пари за тази цел, тогава ще имаме добра основа.
— Как ще ги накараш да говорят?
— Ще ги притисна. Тези хора сигурно имат слаби места. Разберем ли къде да натиснем, те ще поддадат — отвърна Лонг.
Шефът му го погледна скептично.
— Ако бях на тяхно място, щях да се боя много повече от Макдугъл, отколкото от ченгетата. Такава е тъжната реалност.
— Може би. Ще видим.
— Не ги притискай много силно, Лонг. Вече си под наблюдение. Ако хората в тази сграда разберат, че вършиш нещо нередно, няма да изкараш дълго тук.
— Не се тревожи, капитане. Няма да прекося чертата.
— И по-добре недей. — Таунсенд изгледа Лонг. — Какво стана между теб и Джими? Каква е истината?
Детективът стана.
— Всичко съм описал в доклада. Нямам какво повече да кажа.
Трийсета глава
Коул прибра мерцедеса в гаража малко след десет часа същата вечер. Самият той беше удивен колко е уморен. Никога досега не се бе чувствал толкова уморен. Не онази физическа отпадналост и изтощеност, която идва като последица от физически усилия или недоспиване, а едно непрекъснато тлеене, изгаряне на душата, което напълно ти изсмуква енергията. За първи път в съзнателния си живот той копнееш за сън не просто за да презареди батериите, а за да избяга.
Гаражът се намираше на две пресечки от жилището му. Хиляди пъти беше минавал по този маршрут, но тази вечер беше по-различно. Забелязваше магазините, хората. И преди им беше обръщал внимание, защото професията изискваше да знае всичко, което се случва около него. Ако възникнеше необходимост във връзка с дадена му поръчка, или ако го принудеха, той можеше да опише подробно всяка сграда и всяка витрина по пътя му от гаража до дома му. Можеше дори да опише всичките местни жители и техните навици — сутрешните им маршрути и вечерния им рутинен график. Но досега никога не ги беше приемал като нещо повече от елементи на заобикалящата го среда. Тази вечер обаче нещо беше различно. Те му се струваха реални, живи и дишащи същества.
На половината път между гаража и жилището мина покрай един бар и надникна през прозореца. Вътре нямаше нищо необикновено. Беше като хилядите подобни заведения в Бостън. Дървени сепарета, дълъг махагонов барплот и изтъркани табуретки пред него. Барът беше почти празен в понеделник вечерта. Но нещо в това място привлече вниманието му. Може би начинът, по който барманът се беше подпрял на касовия апарат и охотно разговаряше с двама от редовните посетители. Може би двойката в сепарето, подпрени и притиснали се един към друг, сякаш не се бяха виждали от една година. Каквото и да беше, то го накара да влезе вътре.
Всички в бара обърнаха погледи към него и моментално потрепнаха. Той беше свикнал. Съвсем съзнателно си беше изградил излъчване и поведение, които караха другите да се страхуват от него и да го избягват. Не даваше на хората да се приближават до него и да го разпитват. В противен случай никога не би се задържал толкова дълго в този занаят.
Той бавно се приближи до бара. Не седна — това щеше да е прекалено. Облегна ръце на бара и се обърна към бармана, който изостави събеседниците си и тръгна към него.
— Да помогна с нещо? — попита.
— Да — отвърна Коул. — Имаш ли уиски?
— Това е бар — каза барманът. Коул го изгледа заплашително и мъжът извинително сви рамене и попита: — Каква марка?
— „Макалън“ още ли е добро?
— Върхът.
— Екстра.
Барманът се оттегли, за да му налее питието.
Коул не помнеше откога не е пил. Беше преди повече от четирийсет години, на осемнайсетия му рожден ден. Хората казваха, че на осемнайсетия рожден ден трябва да направиш точно това — да се напиеш. Ако баща му беше жив тогава, щеше да го заведе на кръчма. Баща му обичаше да си пийва. Сядаше в малкия им гаражен апартамент с бутилка и книга. Като млад Коул обожаваше миризмата на алкохол. С удоволствие би си пийнал с баща си на рождения си ден, но по това време тленните му останки почиваха под земята вече шести месец.