На осемнайсет той беше сам, без дом, без пукнат долар. Алкохолът не му помогна много, а и той не обичаше да прекарва времето си сред хора. Докато гледаше всички онези около него да се радват заедно с приятелите си и любимите си, чувството за самота у него само се усилваше.
Скоро след като махмурлукът му премина, той си даде дума да се изолира от всякакви социални контакти. Щом му беше писано да е сам, нямаше смисъл да се измъчва с безсмислени разговори. Щом му беше писано да е сам, той щеше да се възползва от самотата си. И така се превърна в съвършения социопат, скъсал с всякакви чувства, симпатии, състрадание и милост. И това го направи толкова силен и могъщ.
Барманът се върна с уискито.
— Дванайсет долара — каза. Коул се намръщи и барманът отново сви рамене. — Най-доброто.
Коул бръкна в джоба и извади пачка банкноти. Най-дребната беше стотачка. Извади една и я сложи на бара. Барманът се изненада, взе банкнотата и отиде до касата за ресто.
Коул се вторачи в чашата и я гледа дълго, доста дълго. Течността, кафеникавозлатиста на цвят, танцуваше и проблясваше на приглушената светлина. Той взе чашата и вдъхна аромата на уискито. Стори му се непознат. Остра и тръпчива миризма, опасна, но въпреки това топла и жива.
Вдигна чашата. Дори не отпи, а само вкуси. Течността успя да проникне само до върха на езика му. Затвори за миг очи, потънал в спомени за живота, от който отдавна се беше отказал.
После се изправи и остави чашата на бара. Барманът се върна с рестото. Коул го погледна и отново видя пред него да стои само предмет, не човек. Можеше да извади пистолета и безмилостно да го застреля. Погледна рестото на бара, после отново чашата. Стана, обърна се и излезе.
Трийсет и първа глава
Фин стоеше в съдебна зала Д на Окръжния съд на Роксбъри. Предстоеше официално да предявят обвиненията на обвиняемите, които временно бяха задържани. В дясната част на залата беше монтирана плексигласова килия, в която се намираха обвиняемите. Те можеха да говорят само през малки кръгли отвори с диаметър десет сантиметра със ситни дупчици, разположени в предната част на килията. Дупчиците бяха направени достатъчно ниско, та да дадат възможност и на най-ниските задържани да отговарят. Това обаче означаваше, че хората с нормален ръст трябваше да се навеждат, за да отговарят на въпросите. Не беше кой знае какво. Не беше необходимо да дават много отговори. „Да“, когато ги питаха дали са се срещнали с назначения им от съда служебен защитник, и „не съм виновен“, когато ги питаха как ще отговорят на предявените срещу тях обвинения. После насрочваха съдебните заседания по делото, обвиняемият биваше отведен и на негово място заставаше друг. Така продължаваше с часове.
Питър Мичъл стоеше в предната част на залата и четеше имената от списъка. За всяко от делата той прочиташе фактите, съдържащи се в полицейския доклад. Понякога те бяха ясни, понякога тъжни, често шокиращи. Една млада жена беше обвинена в нанасяне на изгарящи рани с цигара на тригодишното си дете, след като непрекъснато искало да гледа телевизия. Младеж беше обвинен, че е нанесъл на приятелката си прободна рана в рамото само защото тя погледнала друг мъж. Шестнайсетгодишен юноша се подозираше, че е пребил до смърт свой съученик, след което му е откраднал велосипеда. Парадът на ужасите продължаваше от десет сутринта до дванайсет на обяд и Фин почувства в гърлото си познатия вкус на отчаянието и отвращението.
Накрая, видимо изтощен от всичките тези трагедии, съдията обяви обедна почивка и се оттегли в кабинета си.
Мичъл прибра папките си и тръгна към другия край на залата. Тогава забеляза Фин.
— Какво искате? — попита и бързо го подмина.
Фин хукна да го догони.
— Трябва да поговорим.
— Вече говорихме. И не ми хареса това, което ми казахте.
— Може би сега ще ви хареса.
Мичел се обърна към адвоката и рече с досада:
— Ама вие сериозно ли или отново ще ми губите времето?
— Дайте ми пет минути и после сам ще решите.