Малкото нюхемпширско градче имаше само четирима полицаи. Поради това началникът на полицията Стивън Бош трябваше от време на време да вдига телефона и да отговаря на обажданията на гражданите. Беше напуснал нюйоркската полиция преди десет години, решен да намери по-разумен начин на живот за семейството си. До голяма степен така и беше станало. В момента обаче, седнал на бюрото с телефонна слушалка до ухото, той ужасно много искаше сега да се намира отново в големия град.
— Какво мога да направя за вас, госпожо Шъмли? — попита с възможно най-любезния си тон. Запита се колко ли дълго ще продължи разговорът им. Милдред Шъмли беше известна досадница.
— Притеснявам се за моята съседка Шели Теско — отвърна жената.
— Ами? — Бош се престори на заинтригуван, но не и разтревожен. — И защо така?
— Мисля, че не си беше вкъщи миналата нощ.
— И това ви притеснява? — Той успя да прикрие разочарованието си.
— Ами при други обстоятелства не бих реагирала, но видях един мъж да излиза от къщата й.
— Аха. И не мислите, че това е нормално?
— Определено не. Не и ако тя не си е била вкъщи в същото време.
— А ако е била?
— Е, ако е така, е друга работа.
— И въпреки това смятате, че е необичайно? — Какъв беше смисълът да търпи подобни разговори, ако не можеше поне малко да се позабавлява.
— Не това исках да кажа. Както казах, аз се тревожа за нея. Ами ако е станала жертва на нечестна игра?
Бош с досада вдигна очи към тавана.
— Тя ще е първата откакто съм шеф на полицията в този град — каза.
— Въпреки всичко мисля, че трябва да проверите.
Началникът на полицията въздъхна тежко:
— Тя е възрастна жена, госпожо Шъмли. Не мога да я безпокоя всеки път, когато си е поканила кавалер вкъщи.
— Но…
— Ако не се появи до няколко дни, обадете ми се пак и тогава ще проверим. Благодаря, госпожо Шъмли. Господ да ви пази.
И той затвори, преди тя да продължи с тирадата си. Понякога копнееше за дните, когато се занимаваше с истински престъпления, а не с параноичните измислици на скучаещи и любопитни граждани.
Трийсет и втора глава
Брайтън се намираше в покрайнините на Бостън, на осем километра западно от Копли, по средата между кампусите на Бостънския университет и Бостънския колеж. Районът притежаваше бохемската атмосфера на Гринидж Вилидж и Хейт Ашбъри и ревностно се стараеше да бъде на същото ниво. По улиците имаше ателиета за татуиране и магазини за евтини мебели с имена като „Дворец на матраците“ и „Семпло обзавеждане“. По тротоарите гъмжеше от студенти и хора на по двайсет и няколко години, с китари на раменете и с бръснати глави, за да демонстрират омразата си към всичко буржоазно.
Лонг стоеше на Брайтън Авеню и гледаше към апартамента над един магазин за употребявани музикални инструменти. Провери в тефтерчето си, за да е сигурен, че това е мястото, влезе и се изкачи по стълбите.
Беше прекарал деня в четене на архиви и по-специално на информация за политически дарения и проверка на адреси. С една дума, жизненонеобходимото в неговата професия проучване. Иймън Макдугъл и партньорите му оглавяваха обширна и внушителна империя от законни и полузаконни дейности, които привидно нямаха нищо общо една с друга. Освен „Рескю Файнанс“ — корпорация „355 Уотърстрийт“ притежаваше контролни дялове в два гаража, пицария, италиански ресторант, няколко жилищни сгради за отдаване под наем и магазин за спортни стоки, както и няколко други предприятия. В момента Лонг държеше списък с над петдесет служители заедно с адресите им, политическите им дарения и основните данни за техните заплати и начин на живот. Досега беше потърсил петима от тях, безуспешно търсейки някой, който да потвърди подозренията му за незаконното финансиране на кампанията. Трима не си бяха вкъщи, а другите двама отказваха да говорят. Той обаче нямаше намерение да се предава.
Матю Пилар беше офис мениджър в един от гаражите, собственост на Макдугъл и съдружниците му. Според информацията, която беше събрал, Пилар наскоро беше завършил вечерна програма по бизнес на Бостънския университет, където се беше проявил в най-добрия случай като посредствен студент. Младежът също така свиреше на бас китара в местен бар, наречен „Няма смисъл да се живее“ — Лонг беше сигурен, че името привличаше като мухи на мед сърдитото поколение на двайсетгодишните.