— Изнудване. Най-сигурният начин да си мишена за някого е да станеш опасен за него. Да кажеш на някого, че ще разкриеш тайната му. Тайната. Онова, което той не иска другите да узнаят. Този човек тогава решава да плати или… — Иймън разтвори длани, сякаш за да внесе повече драматизъм в разговора.
— Кой? — настоя Фин.
— Един много влиятелен човек. Влиятелен и богат.
— Кой е той?
— Джеймс Бюканън. Той уби майка ти, Фини.
— Сенаторът? — почти шепнешком попита адвокатът. — Но защо?
— Защото той ти е баща. — Макдугъл се облегна назад и се разсмя гърлено, така че боята на стените едва не падна. — Можеш ли да повярваш, Фини? Ти? Копеле на един американски принц. Кралска особа от Новия свят — ето това си ти. Как се чувстваш сега?
Фин поклати глава.
— Не, не може да бъде.
— О, напротив, може. Това беше последната игра на майка ти. Когато заплаших Лизи, че по един или друг начин смятам да си събера дължимото, тя ми каза, че има начин да ми върне парите. Каза ми, че имала тайна — тайна, която може да унищожи най-богатия човек в щата. В началото не й повярвах. Лизи беше хитра кучка и можеше да спечели състезание по надлъгване. Затова реших да проверя. Тя ми беше казала истината и започна да събира парите. Преведе ми две суми и по всичко личеше, че скоро ще сме квит. А вечерта, когато трябваше да направи последната вноска, изчезна. Ей така, сякаш потъна вдън земя.
— Не ти вярвам.
— Ако искаш вярвай, ако искаш не, но това е истината. Помислих, че ме разиграва, затова отидох в апартамента й. Открих я на пода. За малко не напълних гащите. И преди бях ходил в апартамента й, затова знаех, че отпечатъците ми са навсякъде. Не можех да се оставя да ме въвлекат в това — представи си какъв оргазъм щяха да получат ченгетата — затова се обадих на един човек на име Коул да оправи нещата. Специалист. Той почисти мястото, погрижи се да не останат никакви доказателства, че съм бил в апартамента. Остави на полицията само една жертва на обикновено бандитско насилие.
— Бюканън е убил майка ми? — на Фин все още му беше трудно да го приеме.
— Той е зъл човек. И мен ме прецака. Платих огромни суми, за да го изберат, а после, когато имах нужда от него, той се покри.
— Значи сега искаш да се отървеш от него? Искаш да си отмъстиш чрез мен?
Макдугъл стана сериозен.
— Направи каквото е необходимо, Фини — каза той. Ти отърва момчето ми от затвора. Спази твоето обещание, сега аз спазвам моето. Как ще използваш информацията си е изцяло твоя работа.
Фин почувства, че губи почва под краката си. Не вярваше на Иймън Макдугъл. Мъжът нямаше никакъв морал и лъжеше на поразия. И въпреки това думите му звучаха правдоподобно. В тях имаше някакъв смисъл, някаква логика. Макдугъл го използваше, но като че го използваше, казвайки му истината.
Адвокатът се изправи, целият разтреперан.
— Още нещо, Фини — каза Макдугъл.
Фин го погледна. Стори му се, че сякаш гледа през замъглено стъкло. Чувстваше се отдалечен, дистанциран и изолиран от всичко около него. Сякаш беше изгубил старата си идентичност, а новата не му пасваше.
— Какво? — попита пресипнал.
— Прави каквото искаш със сенатора. Това си е между теб и него. Но не ме замесвай, ако решиш да огласиш публично аферата. Ако кажеш на полицията, че си го научил от мен, ще те преследвам до дупка. Ще пратя същия човек, който почисти сцената на убийството. Само че този път, ако тръгне по петите ти, няма да остави труп. Няма да могат дори да идентифицират останките ти, ако разбираш какво имам предвид?
Фин се замисли за сделката, която беше сключил с прокуратурата. Животът му сега зависеше от надеждата, че няма да има изтичане на информация оттам.
— Да — каза. — Разбирам.
Той се обърна и тръгна към вратата. Тъкмо преди да отвори, Макдугъл се изсмя зад гърба му.
— Горе главата, Фини. Може да си изгубил майка си за втори път, но поне откри баща си.
Коул седеше в мерцедеса си пред офиса на Макдугъл. Беше паркирал в дъното на паркинга, по-близо до водата. Държеше ябълка. Взе нож и я разряза. Острието леко докосваше палеца му с всяко движение.
Адвокатът излезе от сградата. Изглеждаше объркан и смутен. Тръгна към колата си, но в един момент се обърна и пое обратно към офиса. На половината път се спря, остана замислен и погледна няколко пъти ту към колата, ту към сградата. На лицето му ясно беше изписана нерешителност. Трябваха му няколко секунди, за да вземе окончателно решение. Накрая той отиде при колата, качи се и потегли.