— Само това ли? — попита Уошингтън. — Смятате, че някой може да убие толкова лесно?
— Повярвай ми, хората убиват с къде по-голяма лекота.
Фин и Козловски влязоха в „Закона на Мърфи“ — бар в покрайнините на търговския район в Южен Бостън. Намираше се в дълга бетонна сграда с яркочервена тента отпред и матирани стъкла. Вечер заведението представляваше прилично място за общуване на най-различни хора, като се започне от местните, мине се през бачкаторите и се свърши с „белите якички“, които работеха в луксозни и скъпи офиси в центъра на града. Когато влязоха обаче, все още беше два следобед. По това време единствените хора в бара бяха тези, които нямаше къде другаде да отидат.
Кевин Макдугъл седеше в сепарето в другия край в компанията на още двама души. Тези двамата надминаваха по размери Кевин, което не беше голяма работа. Иймън Макдугъл беше над метър и осемдесет, но жена му беше дребна, не по-висока от метър и петдесет и едва ли тежеше повече от четирийсет и пет килограма. Синът им беше наследил телосложението на майка си. Но той беше преодолял физическите си дадености с упоритост. Тренираше непрекъснато и мускулите му изпъкваха изпод тесните дрехи. Ръцете, краката и вратът му бяха покрити с татуировки, които се виеха по кожата като клоните на някаква лоза и непрекъснато растяха и покриваха нови части от плътта му. Беше с избухлив нрав и се славеше с репутацията, че играе мръсно.
Фин и Козловски прекосиха бара и се приближиха към тримата в сепарето. Козловски кимна на бармана, който му отвърна.
Тримата в сепарето забелязаха Фин и Козловски — в тих и спокоен следобед като този не беше много трудно — и двамата спътници на Макдугъл веднага се изправиха и преградиха пътя към сепарето.
— Кво искаш, бе? — излая единият от тях към Фин.
— Искам да говоря с шефа ти — отвърна той. — Кевин се казва, нали? — Протегна ръка.
Макдугъл го изгледа мнително.
— Не те знам кой си, копеле. — Кевин беше с плетена шапка, нахлупена до очите му. Уличният му акцент беше малко преигран, но служеше да убеждава хората колко е корав.
— Вярно е, не ме познаваш — отвърна адвокатът. — Казвам се Фин и с теб трябва да поговорим.
— Ченгета ли сте? — попита бодигардът, който стоеше най-близо до Фин.
— Не, не сме.
— Значи шефът нема нужда да говори с вас.
— Напротив, има.
— Че кой каза?
— Баща му. — Тези думи накараха тримата временно да се стъписат. Биячите погледнаха към Макдугъл, чакайки по-нататъшни инструкции.
Той заби поглед в масата.
— Баща ми не ми е някакъв шибан началник! — промърмори.
— Ъхъ, не му е началник! — след миг повтори биячът и направи крачка към Фин. Не беше висок, но за сметка на това беше набит, с широки рамене и пласт сланина върху бръснатата глава и лицето, върху което стърчаха гъсти вежди. От врата нагоре към ухото се простираше татуировка, която гласеше: „Не се ебавай“. — Щом не иска да говори, значи няма да говори с вас. Разкарайте се оттук.
Фин погледна младежа в очите.
— И ти целуваш любимия си с тази уста? — попита и кимна към другия мъж, застанал пред сепарето. Татуираният се приближи на сантиметри от адвоката.
— Не, не те съветвам да прибягваш към грубости — каза адвокатът. — По-добре седни.
— Накарай ме, задник.
— Аз ли? Не, в никакъв случай.
Биячът сграбчи с едната ръка Фин за ревера, другата сви в юмрук и се усмихна злорадо. Тази усмивка обаче трая само миг от секундата. Преди да е стоварил юмрука си, Козловски бързо пристъпи и го сграбчи за лакътя. С едно ловко движение изви ръката му така, че опакото на дланта му се озова по-високо от лопатката. Биячът пусна ревера на Фин, преви се на две и изпищя от болка. Козловски използва инерцията и блъсна челото на бодигарда в съседната маса. Кожата му точно над носа се разцепи. Козловски го натисна отгоре, като използва цялата си тежест, за да го обездвижи.
— Човекът те помоли да седнеш.
— Майната ти!
Козловски вдигна главата на нещастника и отново я фрасна в масата. После изви ръката му още по-нагоре, с което предизвика нов писък.