— Пусни го — нареди младата жена на бодигарда.
— Познавате ли го? — попита той.
— Казах да го пуснеш — повтори девойката, този път по-остро, което показваше, че не търпи да й противоречат или да не й се подчиняват, особено толкова нископоставен като пазача на къщата.
Мъжът пусна Фин, като го бутна, за да покаже раздразнението си.
— Баща ви вкъщи ли си е? — попита я адвокатът.
Тя бавно кимна.
— В момента е в среща. За какво искате да говорите с него?
Фин поклати глава.
— Не бива да ви замесвам в това. Аз… — Запъна се, търсейки подходящите думи. — То е между мен и него.
Тя се обърна към бодигарда:
— Морис, претърси го.
Гардът завъртя Фин към себе си и го натисна към рейндж роувъра, паркиран отпред. Разпери ръцете му и разкрачи краката му, след което прокара длани по тялото му. Извади портфейла на Фин от задния му джоб.
— Хей! — протестира Фин.
— Спокойно — реагира гардът и го притисна с юмрук в юрната част на гърба, между лопатките. После каза на младата жена: — Той е адвокат. Казва се Скот Фин, не е въоръжен. — Провери и останалите му джобове и извади фотографията на трупа на Елизабет Конър. — Чудно.
— Дай да видя — каза момичето.
Бодигардът й подаде снимката, без да отслабва натиска върху Фин.
— Това майка ви ли е? — попита тя.
— Да — кимна той.
Тя го изгледа по-внимателно, сякаш забеляза някакви познати черти в лицето му. Фин обърна глава настрани.
— Може да влезете и да разговаряте с него, след като му свърши срещата — каза тя. — При едно условие.
— Какво е то?
— Да ми кажете какво точно става.
Тя го въведе в къщата и го поведе към помещенията в дъното. При други обстоятелства Фин би се полюбувал на стаите, които подминаха. В момента обаче интериорът не го вълнуваше.
— Онзи ден тук идва един детектив, за да говори с баща ми — каза младата жена. — Попита ме дали съм чувала за Елизабет Конър. Аз потърсих името й в интернет и разбрах какво й се е случило. Много съжалявам. — Момичето не погледна Фин, докато вървяха. Погледът й беше насочен право напред. — Между другото, аз съм Брук. — Тя не си направи труда да му подаде ръка.
— Аз съм Фин.
— Морис каза, че името ви е Скот.
— Никой не ме нарича Скот.
— Както и да е. Чух баща ми да говори с шефа на щаба. Каза му, че трябва да отиде в града и пак да говори с полицията. Споменаха името на майка ви.
— Чухте ли защо?
Тя поклати глава.
— А вие знаете ли защо?
Стигнаха кухнята. Беше огромна, с гранитни плотове и безкрайно дълга маса за рязане на месо. Шкафовете бяха със стъклени плъзгащи се врати и с рафтове от тиково дърво.
— По-добре питайте баща си — отговори Фин.
— Баща ми не ми казва много неща.
— Може би иска да ви предпази, защото ви е баща.
— Не желая да ме предпазват, искам да знам какво се случва. — Тя надникна на задната веранда. — Изборите бяха трудни — каза тихо. — Не мога да позная баща си. Той… ме плаши.
— Съжалявам. — Фин не знаеше какво друго да каже. Вече започна да си мисли, че идването му тук не беше добра идея.
— Какво общо има той с убийството на майка ви? Да не би да я е убил? — попита тя.
— Не знам. Затова съм дошъл тук.
Тя кимна.
— Какво ще направите, ако се окаже, че той го е сторил? Може да е много опасен. Ще се опитате да го вкарате в затвора ли?
Фин понечи да отговори, но се спря, когато видя вратата на кухнята да се отваря. Веднага разпозна високия и внушителен Джеймс Бюканън от репортажите по телевизията, които беше гледал. Зад него застана привлекателна възрастна жена, която стискаше полата си с ръце.
— Кой е този, Брук? — попита Бюканън. Тонът му беше учтив, но същевременно остър и заплашителен. — Наближава време за вечеря.
— Това е Скот — отвърна тя.
— Фин — представи се адвокатът.
— Точно така, Фин. Никой не го нарича Скот. Каза, че трябва да разговаря с теб.
— Така ли? — Думите бяха произнесени така, сякаш нямаше нищо по-нормално от това непознати да идват, когато си поискат, за да разговарят със сенатора. — И за какво желае да говори с мен?
— Аз съм синът на Елизабет Конър — намеси се Фин.