Сякаш някой удари шамар на Бюканън.
— Вярно ли? — попита той.
— Да.
Настъпи гробна тишина. Възрастната дама първа я наруши:
— Много съжаляваме за загубата ви. — Изглежда беше искрена, но Бюканън се обърна към нея и я изгледа сърдито.
— Брук, моля те, заведи майка си в трапезарията. След малко ще дойда и аз.
— Мисля да остана — отвърна дъщеря му.
— Катрин — обърна се той към жена си. Тя се поколеба. — Веднага в трапезарията! — изкрещя.
Тя се стресна и подскочи. Инстинктивно вдигна ръка към лицето си, за да се предпази. Бързо се приближи и хвана дъщеря си за ръката.
— Ела, Брук — каза Катрин. — Баща ти трябва да говори с този човек.
Брук се възпротиви:
— Не! Аз оставам.
— Не, ти също отиваш в трапезарията. — Бюканън се втренчи в нея и решителността й се изпари. Отиде до вратата и двете с майка й излязоха от кухнята.
След като Бюканън и Фин останаха сами, сенаторът се усмихна студено. Беше най-страховитата усмивка, от която можеха да те побият тръпки.
— Е, господин Фин — започна, — за какво искате да разговаряме?
Трийсет и четвърта глава
— Той призна ли?
Джули Расин беше седнала по турски на пода в апартамента на Закари Лонг. На краката си беше сложила чиния с китайска храна. Пъхна пържен ориз в устата си. Лонг й разказваше накратко за следобедната му среща с Матю Пилар, шефа на гаража на Макдугъл.
— Призна — отговори Лонг от кухнята. — Искаш ли нещо за пиене? Виното от онази вечер остана.
Сърцето й се сви.
— Ти ще пиеш ли?
Той я изгледа остро и тя отвърна очи. Джули разбра, че Лонг се досеща за какво си мисли тя.
— Не — отвърна той. — Няма.
— И аз няма.
— Не означава, че няма да спра да пия. Просто сега не ми се пие.
— Не съм казала, че вече не можеш да пиеш.
— Добре.
Тя се замисли дали думите й са били най-подходящите. Искаше да го окуражи и да го подкрепи, а не да влошава ситуацията. Но едва ли имаше ефект. Лонг не беше от хората, които биха признали, че са се пристрастили към алкохола. Не му беше в природата. Но мълчанието стана непоносимо.
— И какво се случи?
— С пиенето ми ли?
Тя поклати глава.
— С Матю Пилар.
— А, това ли? — Той се приближи към нея. В чинията му имаше пиле по китайски и няколко ребърца. — Никога преди не бях виждал толкова уплашен човек. Той е още хлапе. Музикант. Беше пет следобед, а той още спеше. Сигурен съм, че е напълнил гащите.
— Знаеше ли за какво си отишъл при него?
— Не. Мислеше, че съм отишъл за дрешника му.
Тя го изгледа недоумяващо.
— Не разбирам.
— Малката му оранжерийка. В дрешника си отглежда цяла горичка, но не от фикуси.
— Трева?
— Да, и то доста. Не е достатъчно, за да е значим играч на пазара. Задоволява личните си потребности, а може би и на част от приятелите си. Въпреки това доста се уплаши, когато ми отвори и аз му показах значката. Глупаво хлапе. Като нищо можеше да ме отпрати. Дори нямах заповед за разпит. Но не, той беше твърде наплашен. Пусна ме да вляза и веднага усетих, че крие нещо. Попитах го дали може да използвам тоалетната и по пътя надникнах във всяка от стаите. Зад един от дрешниците се процеждаше пурпурна неонова светлина. Попитах го какво е това. За малко да припадне. Побеля като тебешир и отвърна на въпроса ми с въпрос: „Кое какво е?“ Посочих към дрешника. „Това. Нещо против да погледна?“ Той само сви рамене. Още преди да отворя вратата на дрешника се разциври.
— Стана ми жал за него — каза Джули.
— И на мен. Казах му да се успокои, защото не съм дошъл за марихуаната. Казах, че не ми пука за нея и че няма да го издам, ако той ми каже истината за политическите дарения.
— И той каза ли ти?
Лонг кимна.
— Едва ли си дава сметка, че това е незаконно. Каза, че Макдугъл наредил на всеки един от работниците в гаража да напише чек за две хиляди и четиристотин долара за кампанията на Бюканън. Същата седмица всички получили към заплатата си плик със същата сума пари. Дори не знаел, че имало ограничения за даренията за политически кампании. Просто си помислил, че така искали да излезе, че много хора подкрепят Бюканън. Дори си мисля, че и сега не е наясно как прецака Макдугъл, като призна.
— Много ли е го прецакал?