— Това е наказуемо деяние, престъпление. На обикновен кокошкар ще лепнат не повече от две години, но за човек с биографията на Макдугъл може да дадат и четири. Доста хора са изгорели по този начин.
— Значи могат да приберат Макдугъл само задето е дал пари на сенатора?
— Не забравяй, че прибраха Капоне за укриване на данъци. Ще се хванат за всичко, за което могат. Така постъпват с мафиотите. Единствената цел е да ги приберат на топло за по-дълго.
— И на политическата кариера на Бюканън няма да се отрази добре.
— Със сигурност. Ако това се разчуе няколко седмици преди изборите, в най-добрия случай той ще изгуби, в най-лошия — ще прави компания на Макдугъл от година до година и половина.
— Елизабет Конър е знаела какво се случва. Мислиш ли, че е решила да се възползва?
— Възможно е. Както и да го погледнеш, е доста добър мотив всеки от двамата да иска смъртта й.
— Аз знам истината — каза Фин на Бюканън.
Сърцето му биеше толкова силно, че щеше да се пръсне. Беше изкарал първите тринайсет години от живота си по сиропиталища и приемни семейства, под постоянния страх от побой или нещо по-лошо. Следващите седем години прекара на улицата в обкръжението на хора, които биха те проболи в сърцето само за развлечение. Дори като адвокат пак се занимаваше с опасни хора до степен, че животът му беше заплашван. Няколко пъти заплахите бяха директни — в лицето му беше навирано дулото на пистолет. Но въпреки това никога не беше изпитвал страх като този в момента, сърцето му щеше да изскочи. Загледан в мъжа, който му беше дал живот преди повече от четири десетилетия, след което беше избягал, без дори да се поинтересува повече за него… нямаше думи, с които да се опишат противоречивите емоции, които го бяха овладели. Но неясно поради каква причина страхът доминираше.
— Коя истина? — попита Бюканън. Той бавно отиде до мивката, като премина на трийсетина сантиметри от Фин. Извади от шкафа чаша и си наля минерална вода. — Какво мислите, че сте открили, господин Фин?
— Вие сте я убили.
Сенаторът поклати глава.
— Имате грешка. Не съм убивал никого. Какво ви накара да си го помислите? Да не би да сте говорили с детектив Лонг? Той има всякакви странни идеи.
Бюканън беше спокоен. Толкова спокоен, че още повече подклаждаше гнева на Фин.
— Не — отвърна адвокатът. — Говорих с Иймън Макдугъл.
Бюканън, който тъкмо отпиваше от водата, преглътна тежко. Фин забеляза, че фасадата започва да се пропуква. Усещането беше приятно.
— Той е мой клиент. — Възнамеряваше да се наслади докрай на ситуацията.
Бюканън премълча. Взе чашата и я вдигна към Фин.
— Поздравления. Сигурен съм, че не ви оставя без работа.
— Прав сте — отговори той. — И засега ми се получава да отървавам хората му от затвора. Така успях да отърва и сина му, затова ми е задължен.
— Наистина ли? И как предложи да ви се отплати?
— Вече го стори. Даде ми каквото исках.
— И какво поискахте?
— Отговори. Исках да знам защо майка ми, която изобщо не познавах, е била убита. Той ми каза. Каза ми, че вие сте го извършили.
Сенаторът се ухили, но по челото му изби пот.
— Разплатил се е във фалшива валута. Не съм сторил нищо. Аз се познавам с господин Макдугъл от години. Той беше мой поддръжник, както и много от неговите служители. Това обаче няма нищо общо със смъртта на жената. Във всеки случай аз нямам нищо изобщо. И няма да позволя на Иймън Макдугъл да ме въвлича в подобни мръсотии, ясно ли е?
— Ясно. На никого няма да позволите да ви смъкне от върха.
— Не съм извършил нищо нередно. Това обвинение, че аз съм я убил, е абсурдно. Че защо бих го правил? Каква изгода бих имал?
— Тя ви е изнудвала.
— С какво? Каква информация е притежавала, която би й позволила да ме изнудва?
Фин го изгледа и процеди през зъби:
— Изнудвала ви е с това, че сте мой баща.
Най-накрая маската падна окончателно. Бюканън реагира така, сякаш са го ударили в гърдите с желязо. Ококори се и челюстта му увисна. Остана така в продължение на няколко секунди, мъчейки се да си поеме въздух или да измисли подходящите думи.
Фин продължи:
— Ето това е истината.
— Махайте се оттук — шепнешком произнесе Бюканън. Устните му трепереха, а кожата му беше станала пепелявосива, но като че собственият му глас му вдъхна малко решителност: — Веднага! Веднага напуснете дома ми!