След края на работния ден Джанет използва резервния ключ, който Шели й беше дала, и отвори къщата. Няколко пъти звъня на звънеца, но никой не отвори. Притеснена, тя реши да провери дали не се е случило нещо лошо.
Бавно отвори вратата.
— Шели? — провикна се. Отново нямаше отговор.
Къщата имаше класическото разположение на стаите за този тип архитектура — три спални на втория етаж; хол, трапезария, дневна и кухня — на първия. Не й отне много време да огледа първия етаж. На пръв поглед нямаше нищо необичайно. Очакваше едва ли не да открие бездиханното тяло на Шели, умряла от инфаркт. Отдъхна си, утешена, че поне не е това.
Качи се на втория етаж. Отново я повика. В къщата цареше тишина. Слънцето беше залязло и вечерта беше безлунна. Вътре не проникваше никаква светлина. Тя включи лампите и продължи по коридора. Първите две стаи бяха предназначени за гости. Едната беше превърната в кабинет. Надникна първо в едната, после и в другата. Оглеждайки внимателно всичко, тя не забеляза нищо нередно. Може би Шели просто беше заминала по спешност, извикана от роднини или нещо подобно. Но не беше в стила й да не се обади преди това, а и доколкото беше известно на Джанет, тя нямаше роднини. Но така или иначе всичко беше възможно.
Когато наближи спалнята на Шели, Джанет се беше изпълнила с оптимизъм. Оптимизъм, който мигновено я напусна, когато влезе в стаята. Вътре цареше пълна бъркотия. Леглото беше местено, два от столовете бяха обърнати с краката нагоре, дюшекът беше разпран. Дрешникът и чекмеджетата бяха отворени, дрехите — разхвърлени по пода. По пода също така бяха разпилени листове хартия и личните вещи на Шели. Сякаш тук е имало борба на живот и смърт. Стомахът на Джанет се сви. Тя се олюля за миг и се помъчи да отгатне какво се беше случило. Докато с несигурни крачки пристъпваше в спалнята, погледът й се спря върху тъмна форма в средата на дюшека. Отначало й заприлича на гигантски паяк, злокобно притаил се сред целия този хаос. Щом го погледна по-отблизо обаче, видя, че това не беше насекомо, а петно. Алено петно, с пипала, обхванали дюшека сякаш в пристъп на отчаяние. Трябваше й още секунда, за да разбере, че пред себе си има кървав отпечатък от човешка длан.
Джанет изпищя и в този миг телефонът до нея иззвъня. Тя бързо се обърна и го събори на пода. Апаратът продължи да звъни и тя уплашено го доближи и вдигна слушалката.
— А-лл-о? — изрече.
— Госпожо Теско — обади се мъжки глас, — аз съм Скот Фин.
— Не е… не е Шели — отвърна Джанет. Сякаш всичко беше сън, лош кошмар. — Нейната асистентка Джанет е.
— О, извинете. Мислех, че съм набрал домашния й номер.
— Трябва да затварям — каза тя, а паниката в нея започна рязко да се надига.
— Почакайте — спря я мъжът. — С вас разговаряхме тази сутрин. Аз се обадих да напомня на госпожа Теско за срещата ни. Тя там ли е?
— Не, не е. Трябва да вървя. Трябва да извикам полиция.
— Полиция? Защо?
— Защото Шели навярно е в опасност. — Щом изрече тези думи, Джанет заплака. Всичко започна като едно хълцане и няколко сълзи, но само за броени секунди прерасна в силен, неконтролиран плач, докато цялата тежест на случилото се в тази стая се стовари върху й.
Мъжът крещеше нещо в ухото й. Тя го чуваше, но й трябваше малко време, за да го разбере.
— Говорете! — крещеше мъжът от слушалката. — Кажете какво се е случило!
Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. И започна да му описва какво вижда пред себе си.
Трийсет и шеста глава
На следващата сутрин Лонг седеше в кабинета на Таунсенд. Капитанът гледаше към него. Тъмните кръгове под очите му бяха още по-дълбоки. Таунсенд отново хвърли поглед върху писмените показания, дадени от Матю Пилар.
— И той подписа това?
— Да.
Капитанът се облегна назад, столът изскърца под тежестта му.
— Това дава мотив на Бюканън — добави Лонг.