Духовната култура на Хаити, за опора на която служи Вуду, е възникнала като амалгама от вярванията на жителите на много африкански райони, в течение на дълъг срок доставящи роби за френските плантатори на острова, и европейски влияния — в това число и на католицизма. За образуването на такава необикновена „сплав“ е способствала уникалната история на страната, която в течение на сто години заедно с Либерия е била единствената независима „черна“ република. Официално вероизповедание на елита на острова е бил католицизмът, но неговото влияние практически не се е усещала извън границите на градовете. И ако градският живот е бил близък по дух до европейския — богатите негърки от Порт-о-Пренс се разхождали в парижки тоалети, говорели с образованите си и изтънчени мъже на френски и изпращали децата си да учат в чужбина (с една дума, тропически Санкт-Петербург, населен с негри), — то селските общини, където се раждала народната култура, си оставали отломъци от Африка, пренесени до бреговете на друг континент. Историческата родина малко по малко ставала мит, и потомците на най-различни племена се превръщали в собственото си съзнание в „ti guinin“ — „Деца на Гвинея“, още един вариант на обетованата страна, където след смъртта се отправя душата.
Върху този културен фон възникнала новата религия. Разбира се, не нова — нови религии няма — а твърде интересна и необичайна смес от елементи на старата. Много етнолози проследяват връзките на вудуистките традиции с други, често много далечни култури — например, церемонията Ghede е близка до ритуала на възраждането на Озирис, отразено в Книгата на Мъртвите, — но най-любопитно е все пак онова, което откроява Вуду.
Преди всичко — дълбокият демократизъм на тази религия, нейният, тъй да се каже, народен характер. Ако в католицизма свещеникът се явява като „посредник“ между вярващия и Всевишния, то във вудуизма божествата са достъпни за всеки, и духовната реалност не просто е достъпна — тя в прекия смисъл навлиза в човека, когато в тялото му се вселява дух. Това, което в другите религии се нарича „обземане“, във Вуду се явява практическа цел, която се достига с помощта на различни ритуали. Както казват за това самите жители на Хаити: „Католикът отива в църквата, за да разговаря с бога; вудуистът танцува в двора на храма, за да стане бог“.
Ролята на свещеника — унган — се заключава не само в обясняване на духовната реалност, гадаене и провеждане на церемонии, но и в запазването на етичните и социални норми, предаването на знанията; многообразието на неговите функции го прави фактически лидер на общината.
Съществуването на зомби не се струва на обитателите на острова нещо странно или особено интересно; това е нещо не съвсем ясно, но привично от детството, както, да кажем, нашето понятие „ударник“ — всички знаят, че някъде ги има, някои дори са ги виждали, но рядко на някого му идва в главата изведнъж да вземе и да заговори на тази тема.
HOMO VODOUN
Концепцията за човека във Вуду служи за основа на всички магически процедури, и изпълняваните от бокора (магьосника) ритуали, строго подчинени на представите за реалната човешка природа, могат да се сторят екзотична импровизация само на представителя на друга култура; за вудуиста те са точни като действията на хирург. От гледна точка на Вуду човекът сам по себе си представлява няколко тела, наложени едно върху друго, от които за обикновените възприятия е достъпно само едно — физическото, изразително наречено corps cadavre. Следващото — l’ame — е нещо като енергетичен дубликат на тялото, позволяващ му да функционира, „дух на плътта“. Той не е индивидуален и след смъртта бавно изтича от тялото, преминавайки в живеещите в почвата организми — пълният процес отнема 18 месеца. Това, което се нарича душа, според вудуистките представи се състои от две компоненти, наречени ti bon ange и gros bon ange — „малък добър ангел“ и „голям добър ангел“. „Големият добър ангел“, подобно на „духа на плътта“, е чисто енергетичен, но по-тънък, и след смъртта незабавно се връща в безкрайния енергиен резервоар, захранващ всичко живо. „Малкият добър ангел“ е индивидуализираната част на душата, източник на всичко лично. Той е способен лесно да се отделя от тялото и да се връща обратно (това става по време на съновидения, или на силна уплаха, или по време на „обземане“ — когато той временно се замества от лоа (външните духове). Именно „малкият добър ангел“ се явява мишена на магическите операции и обект на магическа защита (в някои случаи хунганът може да го поставя в специално глинено гърне, канари, откъдето той продължава да одушевява тялото).