Той стана и огледа рафтовете си с книги — по някакъв начин му се удаде да запази академичния си вид дори когато измъкна книжката с меки корици от купчината неизвестни научни списания.
— Помня, че беше някъде тук. Аха, ето.
Той процитира:
„Мярна се обувката с малко метално езиче. Бонд почувства остра болка в десния си прасец… Вцепенение пропълзя по тялото му… Стана му трудно да диша… Бонд бавно се завъртя на пети и падна на пода с цвят на червено вино“.
Книгата се върна на рафта.
— Агент нула-нула седем няма нито един шанс — каза той с горчивина. — А Флеминг е дяволски умен. Трябва да се прочете следващата книга, за да се разбере каква е работата. Острието е било намазано с тетродоксин, — съобщи той. — За това е написано в първата глава от „Доктор Но“.
— А какво е това?
— Нервен токсин — отговори той. — И няма нищо по-силно.
ФУГУ
И така, благодарение на усилията на Уейд Дейвис тайната на „праха зомби“ накрая е била разкрита — активно действащата част на този препарат се явява тетродоксинът, извънредно силна отрова, блокираща предаването на нервни импулси посредством „затваряне“ на клетките за йоните на натрия. Това вещество се съдържа в много животни, в това число и в рибата фугу — близък родственик на рибите, използувани за приготвяне на праха. Фугу в Япония се счита за деликатес — приготвена по особен начин, тя е напълно годна за ядене. Независимо от това, всяка година стават стотици случаи на смъртоносно отравяне — и продължават да готвят фугу. Но не защото е крайно вкусна и дава извънредно ярки и свежи спомени за рискованото приключение, както пишат авторите на няколкото появили се в родния печат публикации, които са опитвали фугу в японски ресторанти. Работата е там, че в неголеми концентрации тетродоксинът действа като наркотик, предизвиквайки еуфория и приятни физически усещания, и задачата на готвача (лиценз за правото за приготвяне на фугу се получава крайно сложно) е не пълното премахване на тетродоксина, а понижаването на концентрацията му до желаното ниво. Когато готвачът все пак сбърка, с отровените става следното — отначало възниква усещане за боцкане в ръцете и краката, след това настъпва вцепеняване на цялото тяло и паралич; очите придобиват стъклен блясък. Настъпва смърт — така през 1975 година почина Мицугора Бандо VIII, артист от театъра Кабуко, обявен от правителството на Япония за живо национално съкровище, — или пълната илюзия за смърт, водеща понякога до заблуда и най-опитните лекари. Независимо от почти пълното спиране на всички жизнени функции, отровеният продължава да осъзнава всичко, което става наоколо.
Ето описание на случай на отравяне с фугу, направено от японски специалист:
„Един жител на Ямагучи се отровил с фугу в Осака. Било решено, че е умрял, и тялото му било изпратено в крематориума в Сеничи. Когато вдигнали тялото от количката, човекът дошъл на себе си, станал и си тръгнал към къщи… Той помнел всичко, което се случило с него“.
Трудно е да се каже продължил ли е пострадалият своите гастрономически търсения в областта на ястията от фугу. Японците казват по този повод следното: „Тези, които ядат фугу, са глупави. Но тези, които не ядат фугу, също са глупави“.
ПСИХИЧНИЯТ ФОН
Откритието на Уейд Дейвис обяснява физическата страна на зомбификацията — вкараният в тялото прах предизвиква своеобразен транс, външно почти неотличим от смъртта; в нощта след погребението гробът на зомбифицирания се разкопава и той с помощта на специална процедура идва на себе си. Но тук работата не е само в отровата и може би не толкова в нея, колкото в психологическия механизъм, който е разпространен дотолкова, че дори е получил от антрополозите специално название — „вуду-смърт“.
Химическата отрова ще подейства напълно еднакво на представителя на произволна култура. Но всяка култура формира свой собствен „психичен фон“, свой комплекс от очаквания и реакции, повече или по-малко общи за всички нейни представители, който определя не само социалното поведение на хората, но и тяхното психическо и физическо състояние. При това този „психичен фон“ съществува не някъде извън хората, а изключително в тяхното съзнание. Например западният антрополог, зает с полева работа в австралийската пустиня, и тълпящите се около него аборигени се намират, независимо от пространствената си близост, в съвършено различни светове. Това може да се поясни с много прост пример. Австралийските магьосници-аборигени носят със себе си кости от гигантски гущери, изпълняващи ролята на магически жезъл. Достатъчно е магьосникът да произнесе смъртна присъда и да посочи с този жезъл някого от своите съплеменници, и последният заболява и умира. Ето антропологично описание на действието на такава „команда за смърт“: