— Дай ми кивота — произнесе той.
— Къде е професор Муалама? — попита Дънкан.
— Изведох го отвън. Той е мой пленник. Ако не ми предадеш кивота, ще наредя да го убият.
— Ами убий го тогава — отвърна студено Лиза.
Последва продължително мълчание.
— Ти нямаш представа какво държиш — рече спокойно Ал-Иблис.
— Държа кивота, в който се намира Граала.
Ал-Иблис се изсмя, звукът бе като скърцащи надолу по склон спирачки.
— Но не знаеш какво е Граалът, нали?
— Стига ми да знам, че е у мен, а ти го искаш. Дам ли ти го, няма да притежавам нищо. А това ще е глупаво. Не мисля, че трябва да ти имам доверие.
— В такъв случай сам ще си го взема. — Ал-Иблис махна с ръка и двамата мъже зад него се хвърлиха напред, с готови за стрелба оръжия.
Бяха направили само четири крачки, когато двете глави от близката страна на завесата изпуснаха ослепителни червеникави лъчи, които ги удариха в гърдите. Чу се неприятно цвърчене и двамата нещастници се строполиха на земята, с прогорени в гърдите дупки.
— Това беше глупаво — отбеляза Дънкан.
— Беше само проба — отвърна невъзмутимо Ал-Иблис. — Смятах, че след толкова много години охранителната система може да не работи. Дори аирлианската технология се разваля. Хайде, ела тук. Дай ми тези дрехи, за да мога да взема Граала. В противен случай ще наредя да убият твоя приятел — много бавно. Имам хора, които знаят как да предизвикват болка.
— Ако ти дам дрехите, аз ще съм следващата жертва.
Ал-Иблис бръкна в джоба си и извади 9-милиметров пистолет.
— Послушай ме или си мъртва — рече той, насочил оръжието към главата й. Ръката му не трепваше.
— Ако ме застреляш, как ще достигнеш тези неща? — тя посочи дрехите си. — Нищо няма да спечелиш.
Ал-Иблис кимна.
— Е, добре. И двамата държим по някой коз. Имам опит в подобни ситуации. Май ще се наложи да повдигна залога. Ти… имаш ли някаква представа колко важен е Граалът?
— Известна — повдигна рамене Дънкан.
— Коя си ти? — попита Ал-Иблис. — Заради Граала ли дойде?
— А ти кой си? — отвърна тя с въпрос, като издържа на погледа му.
— Наричат ме Ал-Иблис.
— Кой те нарича така? — Дънкан бе чувала името, но не знаеше много за човека, който го носи.
Ал-Иблис обмисляше въпроса, сякаш никога досега не му го бяха задавали.
— Хората от пустинята. Но в последно време го използват и разузнавателните агенции, които ме смятат за терорист. Както обикновено, далеч са от истината.
— А ти как се наричаш? — прекъсна го Дънкан.
— Искаш да знаеш кой съм, така ли? А може би трябва да попиташ какво съм аз? Краят на нашата среща е близък, тъй че това едва ли има значение. Може би тогава ще разбереш колко си слаба и безпомощна, ще приемеш неизбежното и ще застанеш на моя страна. Това е единственият разумен избор.
Високият мъж отметна назад качулката си, откривайки бледо, издължено лице и чифт черни като опали очи от двете страни на клюновидния нос. Той се усмихна, разкривайки два реда дълги, хищни зъби.
— Това тяло е само облекло, с което ходя по Земята. Аз съм Сянка.
— Сянка на какво?
— Трябва да попиташ на кого.
— На кого?
— Можеш да ме наричаш Сянката на Аспасия.
Дънкан поклати глава.
— Аспасия е мъртъв. Загина на борда на „хищния нокът“.
— Там загина съществото, наричано Аспасия. Но както ти казах, аз съм негова Сянка. Притежавам съзнанието му, копирано преди много години. — Той вдигна ръка към гърдите си и я задържа там няколко секунди. — И тъй като аз — моето съзнание — съществувам от много години, аз съм повече, отколкото той е бил някога. Не съм ли прав? — попита, но не изчака отговора й. — Добре стана, че той умря. Той беше — как да го кажа — изгубил връзка с реалността? Остарял? Като древните египетски богове, на каквито се правеха някога той и последователите му. Щеше да изглежда твърде старомоден в тези нови времена. Така че аз съм този, който ще поведе хората към победа.
— Твоите хора също загинаха с Аспасия.
— Не, това не бяха моите хора — Водачите, „Мисията“ — те бяха, които ми създаваха проблеми тук, на Земята, от хилядолетия, докато Аспасия и последователите му се криеха на Марс. Но сега удари нашият час.
— Удари за какво?
— Да управляваме. Да станем богове, каквито бяха някога Аспасия и другите. Богове на новата ера, на новия свят, свят, където технологията е по-важна от вярата — а ние владеем тази технология.
— А аирлианците на Марс? Онези, които останаха да контролират стража в Сидония? И те ли са ваши съюзници?
— Които са останали? — повтори Сянката на Аспасия с надменна усмивка. — Какво знаят за това да бъдеш изоставен, лишен от власт и сила в продължение на хиляди години? Те спяха дълбоко, докато аз се борех тук да оцелея, умирах отново и отново, за да бъда прероден! Сега нямат друг избор, освен да ми се подчиняват.