Ала когато дойдоха тук, откриха само пуст, безлюден остров и една залостена кула.
Но ето че сега на прага се изправи човек, озарен от идещата зад него светлина. Беше облечен с черно расо, косите му бяха докоснати от среброто на времето, оставило своя неумолим отпечатък върху сбръчканото му лице. Старецът дишаше тежко, сякаш идеше отдалеч. И макар в изгърбената му фигура да не се спотайваше заплаха, рицарите неволно отстъпиха, когато им даде знак да му сторят път до мястото, където бе положен Артур. Подчиниха се всички, освен рицарят, приклекнал до краля.
— Ти ли си Кралят на рибарите? — попита Парсивал — най-дръзкият от всички, когато старецът се приближи. Ризницата на рицаря бе опръскана с кръв и покрита с белези от многобройни удари, кръв се стичаше и по лявата му ръка, където го бяха пронизали с нож, малко преди Артур да получи смъртоносната рана. С дясната ръка Парсивал продължаваше да стиска дръжката на меча, сякаш още се кореше, задето не бе отбил удара, повалил неговия крал. Той беше едър мъж, невисок, но плещест, с черна, залепнала на челото коса. Една тъничка червена линия прорязваше бузата му на мястото, където го бе близнало вражеско острие.
— Не съм крал — отвърна непознатият.
— Монах ли си тогаз? — настояваше Парсивал, обезпокоен задето бе допуснал стареца толкова близо до умиращия крал.
— И тъй можеш да ме наречеш.
Парсивал огледа расото на непознатия, видя оръфаните му ръкави и овесената на шията верига.
— Обличаш се като Мерлин. Да не си свещеник от старата вяра, от онези, дето се прекланят пред дърветата? С черна магия ли се занимаваш?
— Моите предци — заговори спокойно непознатият — обитават Инисуитрин, който вие наричате Авалон, още от зората на времето. Но ние не почитаме богове, нито практикуваме магьосничество.
— Тогаз сигурно си друид? — подскочи Парсивал. — Говори се, че открай време тоя остров се обитава от друиди. Казват още, че тук пеели вечната песен, ала когато дойдохме, не открихме никого.
— Сега не е време да отвръщам на въпросите ти. — Мъжът коленичи и положи сбръчканите си ръце върху окървавените ръце на краля.
— Ще можеш ли да го изцериш? — попита Парсивал. Само той бе останал близо до крал Артур, другите рицари се бяха отдалечили към ръба на скалата, откъдето надничаха в посока към бойното поле, с надежда да зърнат някакъв признак за победа или поражение. Знаеха, че ако хората на Мордред надвият, не могат да чакат пощада.
— Лечителите — както вие им казвате — мисля, че ще дойдат малко по-късно — рече монахът.
— Какви са тези лечители? — попита Парсивал.
— Не ти трябва да знаеш. Губим ценно време. Остави ме за малко да поприказвам с краля насаме — трябва да му дам опрощение по начин, който само той ще разбере.
— Нали каза, че не почиташ никой бог? — възрази Парсивал.
— Ти го доведе тук, остави сега на мен да сторя каквото е необходимо — сопна се монахът. Той вдигна ръка към Парсивал и произнесе със сдържан глас: — Нищо лошо не ще му сторя.
— Остави ни сами, Парсивал — обади се в този момент и кралят. — Не се страхувай от този човек.
С видима неохота Парсивал се присъедини към останалите рицари.
Монахът се надвеси над Артур, тъй че само кралят да чува думите му.
— Дай ми ключа!
Артур извърна поглед към него. В очите му не се долавяше и следа от болката, която го измъчваше.
— Зная за теб. Казваш се Брин, нали?
Монахът кимна.
— Ти си Наблюдателят от този остров. Един от твоите хора, Мерлин, започна всичко това.
Брин поклати глава.
— Ние го наричахме Мирдин. Но сетне измени на клетвата, която даде. Вече не е от хората ми. Ти обаче трябваше да се досетиш, че сред най-приближените ти има предател.
— Какво искаш? — попита отпаднало Артур.
— Ключа. У мен ще е в безопасност.
— Моите рицари ще го пазят — възрази Артур и премести поглед върху снишаващите се облаци. — Мерлин ми го даде като компенсация за Граала. Не биваше да бъде използван и така стана. Ти дори не знаеш какво може.
— Мерлин въобще нямаше право да изравя нито ключа, нито Граала. Тъкмо заради него бе нарушено равновесието.
— Исках само да помогна — рече Артур. — Да поправя стореното. Да възстановя равновесието.
Откъм групата рицари долетяха развълнувани викове.
— И какво ще стане, ако другите стигнат тук първи? — попита ядосано Брин. — Току-що са видели край брега кораб със знамената на Мордред, който се е отправил насам. На тях ли ще дадеш Ескалибур и онова, над което той властва? Обещах да пазя ключа на сигурно място в недрата на Тор. Там никога не ще го открият. А когато твоите хора дойдат в определеното време, ще го получат от мен. Помни, ние само наблюдаваме, не вземаме ничия страна.