Създанието — Сянката на Аспасия — пристъпи напред и се надвеси над Ричард.
— Граалът. Кажи ми къде е! — То млъкна и втренчи поглед в лицето на съпруга ми. — Не знаеш, нали? Ти дори не знаеш какво е? Търсил си нещо през всичките тези години, без да имаш представа каква е целта ти!
Останах потресена, че зловещото създание е способно на чувства. В този момент откъм улицата долетя приглушен тропот на копита и аз се обърнах. Съществото също ги чу.
То извади ножа и скочи към мен. Нямах време даже да се предпазя с ръка. В следния миг острието бе опряно отново в гърлото ми.
— Сега ще я разпоря и ще извадя вътрешностите й на показ, та да види светът каква мръсница е тя! Къде е Граалът? — съскаше творението на мрака.
По стълбите затропаха тежки ботуши. Влязоха трима мъже с черни наметала, следвани от висока жена. Тя пристъпи напред и вдигна ръка с разтворена длан.
— Ела с нас.
Съществото се извъртя, поставяйки ме като щит пред себе си.
— Не искам да бъда прероден. Искам да живея моя живот!
— Ти никога не си имал свой живот — отвърна жената и пристъпи към нас. — Ти си само слуга и досега ни служеше добре. Ние всички сме слуги. Време е да се преродим.
— Никога! — изпищя създанието като ранено животно. — Ще окъпя света в кръв, ще пролея толкова, колкото никога не е виждал! Ще разкрия на хората истината за тяхното съществуване, ще ги лиша от техните богове, ще поругая религиите, ще отрека жалката им наука.
— Твърде дълго си чакал — жената беше само на шест крачки от нас. — Умът ти се е повредил. Трябваше да дойдеш още първия път, когато те повиках. Полицията в тази страна вече те издирва. Не бива да им позволяваме да те хванат. — Гласът й поомекна. — Ела с мен. Можем да сме заедно, както някога.
— Да ме хванат? Тези нещастници? Аз никога… — подхвана създанието, но гласът му премина в хъркане. Краката му се подгънаха и то се строполи на земята, а ножът остави тънка кървава резка върху рамото ми. Обърнах се — зад мен стоеше моят верен Ричард, с тояга в ръка.
— Ела, Изабел! — рече той и протегна ръка, докато с другата държеше вдигната тоягата. Скрих се зад него, чувствайки се в пълна безопасност.
Сянката на Аспасия се надигна от пода, стенейки от болка. Ножът се стрелкаше между Ричард и жената от стълбите.
— Искам да живея! — изпищя създанието.
— Време е да се преродиш — произнесе жената. — Помниш ли, преди много време ти беше Озирис, а аз — Изида? Може пак да сме двамата, ако дойдеш при мен. — Тя говореше с тих, успокояващ глас, сякаш се обръщаше към дете.
— Ти ме предаде! — изкрещя създанието и се хвърли с изумителна бързина. Ножът се заби в шията на непознатата и от гърлото й бликна кървав гейзер. Докато съществото се опитваше да измъкне ножа, жената го притисна в обятията си. Едва сега другите трима успяха да го съборят на земята, върху издъхващото тяло на тяхната предводителка.
Ричард ме държеше здраво, все така вдигнал тоягата. Усещах, че целият трепери от изтощение, и се чудех откъде намира сили да стои прав.
Мъжете извиха назад ръцете на създанието и му поставиха белезници, но дори сега то продължаваше да се съпротивлява. Те го сграбчиха за краката и го повлякоха надолу по стълбите, без да ги е грижа, че главата му се блъскаше в стъпалата.
Като видя това, Ричард ме пусна и доближи до проснатата окървавена жена.
— Отнасят го в „Мисията“, нали?
Тя сякаш не го забеляза.
— Дойде и моето време да се преродя.
— Беше друга предния път, когато те срещнах — рече й Ричард.
Тя продължаваше да не го забелязва. Сетне неочаквано се пресегна, бръкна с пръсти в раната на шията си и я разкъса, а кръвта рукна с удвоена сила. Издъхна само след няколко секунди, без да ни каже нищо.
Един от мъжете се върна и заизкачва стълбите, като вземаше наведнъж по две стъпала. Той коленичи до тялото на жената, увери се, че е мъртва, след това бръкна в пазвата й и извади малък амулет, изобразяващ две протегнати нагоре ръце — същия, какъвто имаше и Сянката на Аспасия. Мъжът прошепна бързо и тихо няколко думи, досущ като свещеник, бързащ за закуска.
Извади нещо изпод наметалото си, вдигна ръка и го разпиля върху тялото. Приличаше на черен пясък. Гледах втрещена как кожата започна да се топи, разяждана от пясъка, който унищожаваше с еднаква бързина мускули, сухожилия и кости. Ричард понечи да се приближи, за да наблюдава всичко отблизо, но аз го задържах.
След минута от тялото нямаше и следа, останаха само дрехите. Мъжът ги събра накуп, пъхна ги под мишница, след това се изправи и ни изгледа.
— Постъпихте глупаво. Трябваше да го оставим да ви убие и тогава да си го приберем.