Зона 51: Граалът

Затова пък се бях захванал със задача, която ме изпълваше с трепет и вълнение. Срещнах се с Каджи. Подробностите за това как го убедих да ме отведе в Залата на познанието също нямат особено значение. Достатъчно е да кажа, че двамата отидохме при Голямата пирамида, тази, която е кръстена на фараона Хуфу, или Хеопс. Спуснахме се в подземията и там навлязохме в един тунел, който води право под нея. Каджи използваше пръстен, но някакъв специален пръстен, за да отваря скритите врати. Тръгнахме по някакъв тунел, прокопан под платото Гиза, наричано от Каджи Акерско плато.

Някъде по това време Каджи спря на едно място, където пътищата се разделяха. Единият тунел според него водел към най-страшното оръжие, способно да разруши цялата планета. Но ние тръгнахме по другия път. Слизахме все по-надолу в недрата на земята. Той ми разказа, че тунелите са били прокопани по времето на нетеру — боговете на Древен Египет. В началото ми прозвуча глупаво, тъй като нетеру са само легенда, персонажи от древна религия. Сега вече му вярвам.

Каза ми, че се движим по Пътищата на Росту и още веднъж нарече платото Акерско. Накрая пристигнахме до една подземна галерия, в която видях най-изумителното нещо на света. Още един грамаден сфинкс, но изработен от черен метал — б’джа, божествения метал, така го нарече Каджи. Черният Сфинкс беше огромен, може би дори по-голям от този на повърхността. Освен това този тук бе охраняван от статуята на Шемсу Хор, пазача на Хор, с червеникава коса и рубинени котешки очи, вдигнат на постамент между едрите лапи на черното чудовище.

Каджи ми каза, че за да влезем вътре, ни е нужен ключ, какъвто обаче нямахме. Добави, че било време да си вървим — обещал да ми покаже Залата на познанието, но не и това, което е вътре. Тръгнахме си и поехме обратно по Пътя на Росту.

Но Каджи ме измами. Беше намислил да ме остави да умра в подземията, за да запази тайната. Аз обаче предугадих намеренията му и в края на краищата той бе жертвата, когато го притисна тежка, каменна врата. Двамата останахме затворени в едно неголямо помещение.

Преди да издъхне, Каджи ми разказа една невероятна история. Призна ми, че е уаджет — един от очите, или Наблюдател. И кого наблюдавали?

Онези, които не са човеци. Аирлианците. Пришълци, пристигнали на Земята преди много, много години. Разказа ми как извънземните воювали помежду си и много от тях загинали. Как последователите им продължили тази вражда през вековете. Разказа ми и други неща преди да умре, които ми помогнаха в моите дирения през следващите години.

Накрая избягах. Каджи бе споменал, че има и втора врата към Пътя на Росту. Открих тайния проход на пода на помещението, в което бяхме затворени. Там имаше шахта, от която полъхна свеж въздух и се дочу боботене на подземна река.

Нямах друг избор. Не исках да умра като моя водач в тъмнината. Трябваше да се върна при Изабел в Англия.

Скочих в шахтата. Падах секунда или две — стори ми се цяла вечност. След това се ударих в една наклонена страна на шахтата и се запързалях надолу. Опитах се да забавя спускането си, но камъкът, с който бе облицована стената, притежаваше невероятна, неземна гладкост.

Пързалях се дълго, толкова дълго, че изгубих всякаква представа за време.

Когато паднах във водата, бях толкова изненадан, че едва не се удавих. Добре, че течението почти веднага ме изхвърли на повърхността. Вдигнах ръце и докоснах каменен таван почти над реката. Молех се таванът да не се спусне надолу, но вместо това дъното на реката се издигна неочаквано или по-скоро водата се разля настрани, тъй като тунелът се бе разширил. Краката ми се удариха в пода, аз се преобърнах и се опитах да се задържа. Още много пъти ме събаря водата, преди да сполуча да се изправя, надвивайки силата на течението. Сега водата ми стигаше до пояса.

Намирах се в непрогледен мрак, какъвто, надявам се, никой не би познал до момента на своята смърт. Последвах течението, молейки се да ме изведе до коритото на река Нил.