— Къде? — подскочи Яков.
— Гластонбъри Тор, близо до равнината Солсбъри, в Югоизточна Англия. Бъртън отишъл там през 1864 г. с Джон Спики, негов спътник от пътешествията по Нил. Наблюдателите преди това се опитали да убият Бъртън и предполагам, че е взел Спики, за да му помага. Или по-вероятно е искал и друг да узнае истината, ако го сполети нещастие. Докато Бъртън е бил консул в Западна Африка, е имало опит за покушение на живота му, след като организирал експедиция за издирване на Лунните планини, известни сред местното население като Рувензори. Разположени са дълбоко във вътрешността на континента. Не за пръв път му се случвало подобно нещо и нямало да е и за последен. Когато узнах, че Бъртън и Спики са ходили в Гластонбъри, аз също отидох там. Бях заинтригувал от факта, че Спики е умрял на следващия ден, според вестниците случайно се прострелял, но аз видях в това дългата ръка на Наблюдателите. Предполагах, че Бъртън и Спики са открили нещо важно, което е предизвикало подобна реакция. Пристигнах в Тор по тъмно и веднага зърнах назъбения, строшен пръст на каменната кула да стърчи от един хълм. Изкатерих се горе, защото знаех, че по това време ще съм сам. Знаех какво търся и с помощта на фенерче не след дълго намерих малка вдлъбнатина в една от каменните плочи отстрани на полуразрушената кула. Поставих медальона във вдлъбнатината, но нищо не се случи. Бях отчаян, продължих да търся наоколо, но не открих друго подходящо място, тъкмо щях да си тръгвам, когато чух шум от триене на камък в камък. Откъм една сумрачна част на кулата се приближи фигура, облечена с черно наметало. Приличаше на монах, имаше дълга бяла брада и бледа кожа. Вдигнах ръка и му показах медальона си, а той на свой ред ми показа пръстена.
— Откъде са се взели тези пръстени? — попита Търкот.
— Търпение — рече му Муалама. — Скоро ще стане ясно. Наблюдателят ми даде знак да изгася фенерчето. „Какво търсиш?“ — попита ме той. Предварително бях обмислял какво да кажа, ако срещна друг Наблюдател, и стигнах до извода, че истината е най-доброто решение. Казах му, ме съм далеч от къщи и диря познание. Изглежда налучках правилния отговор, защото той ми се усмихна. „Аз съм този, който съхранява нашето знание“ — обясни ми тогава. Каза ми също, че се нарича Брин. Спомних си, че на старошотландски това означава дошъл от хълмовете. Попита ме за моето име. Открих му го, както и откъде идвам. Тогава все още не ме смятаха за изменник — в онази нощ щях да стана враг на Наблюдателите. Някой от вас бил ли е в Гластонбъри?
Всички поклатиха едновременно глави.
— Незабравимо местенце. Намирахме се на висок двеста метра хълм, щръкнал над околната равнина като сочещ в небето пръст. Истинска загадка е как се е появил подобен хълм насред просторната равнина. Според легендите в древни времена на хълма са живели друидите и там пеели своята вечна песен. Сменяли се постоянно, денем и нощем, зиме и лете, за да не секва песента, която — пак според една легенда — поддържала Тор жив. Попитах Брин за Тор. Той ми отвърна: „Някога Тор бил заобиколен от вода. Земята около нас се намира под морското равнище и това място е било остров. Наричал се Авалон.“
„Но това е митично място! — възразих аз. — То не съществува!“
„Чувстваш ли земята под краката си? — попита ме той. — Значи съществува! Авалон е бил тук! Много прочути хора са стояли върху този къс земя. Тук е смъртното ложе на Артур. Донесли го след последната битка, битката за Камлан. Мерлин също е посещавал хълма много пъти.“ След това Брин ми разказа и за други легендарни личности, които са се изкачвали на Тор: Брон, Краля на рибарите, който управлявал Тор преди идването на Артур. Още по-рано бил Йосиф Ариматейски, дошъл направо от Светите земи. Според някои при едно от пътешествията си насам той дори водел със себе си младия Христос.
— Аха! — възкликна Яков, неспособен да контролира реакциите си.
Муалама погледна руснака.
— Казвам само това, което съм чул и видял.
— Продължавай — подкани го Яков. — Просто всеки път, когато чуя нещо шокиращо, си мисля, че ще е за последно. Но досега все не познавам.
— Зная как се чувстваш — кимна Муалама. — Брин ме поведе и двамата се спуснахме през един отвор във вътрешността на полуразрушения манастир. Приближихме се към останките на кулата, която стърчеше нагоре към обсипаното със звезди небе. Брин вдигна ръка и произнесе няколко думи, които не можах да чуя. След това коленичи и опря пръстена в каменния под. Една голяма и тежка плоча се спусна надолу две стъпки, след това се отмести встрани, разкривайки стълбище, което изчезваше надолу в мрака. Като гледах тази черна дупка, усещах, че ме побиват тръпки. За първи път от много години насам се запитах дали действително искам да узная истината и няма ли да е по-добре, ако си остана невежа. Дори малкото, което бях научил, вече бе като непосилно бреме за душата ми.