Кабинетът на Шерев се намираше на най-горния етаж на административната сграда в базата Димона, буквално върху фактора, който осигуряваше силата и неприкосновеността на държавата Израел — две дузини ядрени глави, прибрани на безопасно място в подземен бункер на около километър дълбочина. Съществуването на тези бойни глави бе „тайна“, известна на всички правителства. На времето Шерев участваше в групата, чиято цел бе да „пусне“ информация за бомбите — в края на краищата, какъв смисъл да притежаваш толкова смъртоносни заряди, ако никой не знае за тях. Именно атомните глави бяха причината — ако се изключи натискът на американското правителство — Саддам Хюсеин да не насочи танковете си към Ерусалим. Сега Шерев бе натоварен със задачата да се грижи за сигурността на тези двайсет и четири бойни глави. Макар и безумец, Саддам Хюсеин можеше да разпознае лоста и опорната точка, дори когато са под формата на свръхмощни атомни заряди. Понякога Шерев си мислеше, че човек може да се разбере по-лесно е такива като Хюсеин — те знаеха какво е сила и кога трябва да й се подчиняват.
Подземният комплекс под атомната електроцентрала съдържаше също архивите на държавата Израел. Тук бяха на по-сигурно място, отколкото в Ерусалим — близо до центъра на всички събития и до йорданската граница.
Но ето че сега Шерев бе изправен пред решаването на важен въпрос, повдигнат от седналия срещу него човек. Въпросът бе свързан с архивите. Хашер Лекур бе политик с власт и тежест, член на парламента, водач на дясното крило. Фактът, че бе получил разрешение за достъп до строго секретни материали, които се съхраняваха в Димона, говореше сам по себе си за неговите връзки.
— Не разбирам — подхвърли Шерев. — Какво толкова важно има в тези два камъка — тумин и урим?
— Те ще ни помогнат да се отървем от един голям проблем.
— Какъв проблем? — попита Шерев.
— Хюсеин.
— Как?
— Даваме на един човек камъните, а той ще се погрижи Хюсеин да умре. Това е сделката.
— И кога ще стане това?
— Вече се работи по въпроса.
— Но откъде сте толкова сигурен, че вашият човек ще изпълни своята част от споразумението?
— Това е негова работа — отвърна Лекур. — Той е човек с големи способности.
— Кой е този човек?
— Не мога да ви кажа това.
— Защо му трябват камъните?
— Това не е наша грижа.
— Моя грижа е — поправи го Шерев. — Аз отговарям за архивите.
Лекур сплете пръсти.
— Сделката е направена. Премиерът я одобри преди два часа.
— Сключили сте сделка, без дори да знаете какво давате, така ли?
Багдад, Ирак
Подаването на сводката от разузнаването бе рутинна дейност, но от времето на Войната в залива времето и мястото се меняха непрестанно, за да не могат западните разузнавателни служби да засекат местонахождението на президента.
В продължение на близо триста подобни срещи Фарик Хасид седеше неизменно на едно и също място. Фарик произхождаше от племето тикрит — от същото село, в което бе роден и Саддам Хюсеин, и тъкмо този факт му осигуряваше отговорния пост съветник по разузнаването. Като шеф на разузнавателния отдел Фарик се бе научил отдавна да напипва в докладите си точния баланс между действителните сведения и онова, което президентът би желал да чуе. Той съсредоточаваше повече усилия в издирването на вътрешни противници на режима, отколкото на външни врагове — в края на краищата какво повече би могъл да направи светът на Ирак, след онова, което вече му бе сторил?
Фарик се ядоса, когато неговият адютант, глупав младеж от същото село и син на негов стар приятел, влезе в стаята точно когато той трябваше да докладва.
Хасид се облегна назад и адютантът прошепна в ухото му:
— Търсят ви по телефона.
Хасид тъкмо се готвеше да го отпрати гневно, когато замръзна, чул следващите думи:
— Съобщение от човек на име Ал-Иблис. Този, който се обажда, знаеше паролата.
Хасид преглътна мъчително, надявайки се сърцето му да затупти отново. Той се изправи колкото се може по-незабелязано и последва адютанта към вратата. Когато излязоха, младежът му подаде мобилния телефон.