— Към други файлове? — подсказа му Търкот и си погледна часовника.
— По-скоро един списък — отвърна Куин. — Списък на хора, които в ЦРУ смятали да държат под наблюдение, тъй като ги подозират във връзки с „Мисията“, Наблюдателите или Онези, които чакат. Сигурно си даваш сметка, че са го съставили в съкратени срокове, след всички събития от последно време.
— Е, и? — попита Търкот, заинтригуван от въведението на Куин. Вратите на асансьора се разтвориха и те влязоха.
— Вътре беше и името на доктор Дънкан.
— По подозрения за какво? — подскочи Търкот.
— Просто, че подлежи на по-обстойно разследване.
— Защо?
— Не зная.
Търкот пристъпи към по-дребния майор. Яков положи ръка на рамото му.
— Спокойно, приятелю.
— Това са глупости — заговори Търкот. — Работил съм с тези клоуни… те не могат да… — той млъкна. — Сега имаме по-важна работа.
Докато вървяха към заседателната зала, Куин хвърли на Яков въпросителен поглед. Руснакът само вдигна рамене.
Великденският остров
Попай Макгрю оглеждаше внимателно международното летище на острова, докато Оливети заснимаше картината с миниатюрна цифрова камера.
— Проклет да съм — изруга Попай.
Фактът, че Оливети не отвърна, говореше сам по себе си за впечатлението, което му бе направила сцената под тях.
Странна сбирщина от хора и екипировка се виждаха навсякъде из летището и прилежащите му райони. Грамадни шестокраки машини местеха тежки детайли, докато хората вървяха, сякаш са хипнотизирани. Покрай пистата бяха подредени самолети, свалени от борда на „Вашингтон“, които се намираха в различна степен на разглобяване или преоборудване.
— Нещо не е наред с тези хора — промърмори Оливети.
Попай оглеждаше района с бинокъл, като се стараеше да не пропуска нито една подробност. На по-късата самолетна площадка се бе събрала неголяма групичка хора, а един от роботите се въртеше около тях и ги пръскаше с нещо.
Виждаше се входът на тунела, който водеше към стража-компютър. Отпред стоеше на пост цял отряд морски пехотинци, въоръжени с М-16. Попай нагласи фокуса. Лицата на мъжете бяха безизразни, но ръцете им стискаха здраво оръжието.
— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори Попай. По време на подготовката за мисията бяха чели доклада за прогресивистите от рибарския траулер, които били поръсени с нещо от някакъв черен облак. Попай свали бинокъла и разтърка чело, размазвайки камуфлажната боя.
Оливети чакаше търпеливо.
— Кратерът — каза Попай.
Оливети дори не кимна, само се наведе и метна на гърба раницата, която съдържаше различна екипировка и кислородните бутилки. Двамата обърнаха гръб на летището и поеха по склона на Рапа Кару.
Тялото на Кели Рейнолдс се сгърчи. Съзнанието й постепенно се проясняваше. Нямаше представа колко време бе изминало. За миг й се стори, че си е у дома, в Нашвил, и че се излежава в леглото.
Сладкото видение изчезна, изблъскано от поредната каскада информация, пратена от стража. Вече знаеше къде е, не знаеше само какво търси тук. И колко време бе минало?
Тя спря за момент безумния бяг на мислите си. Какво я беше пробудило? Потоците от информация продължаваха да я заливат, все едно че се опитваше да намери малка вълничка сред кипящата вода.
Въпреки това продължаваше да опитва.
Когато стигнаха ръба на кратера, двамата „тюлени“ бяха плувнали в пот, но въпреки това дишаха равномерно. Бяха изкачвали безчислен брой височини по време на подготовките. На петдесетина метра под тях повърхността на езерото изглеждаше съвършено гладка. Дори не спряха, а веднага започнаха да се спускат надолу.
Само след няколко минути стигнаха водата. Оставиха раниците, сложиха си отново бутилките и се гмурнаха.
Уповавайки се на информацията, която бяха получили при подготовката за мисията, те започнаха да претърсват дъното за подводен тунел и съвсем скоро го откриха. Приближиха се към входа, ориентирайки се пипнешком в почти непрогледния мрак. Той не ги притесняваше, защото и друг път бяха плували в тъмнина.
Кели Рейнолдс откри какво бе привлякло вниманието на стража. Една от жените, пристигнала с пътниците на „Южна звезда“ от третата вълна заразени с нановируса, бе забелязала нещо да проблясва горе на склона на Рапа Кару. Жената, бивша медицинска сестра от Австралия, нямаше никаква представа за откритието. Тя продължи да изпълнява поставената й задача.
Но стражът, който притежаваше капацитет за два милиарда операции в секунда, бе реагирал по друг начин. Само след три секунди събитието си бе пробило път през множество нива, достигайки зоната на непосредствено внимание. Нито един от нановирусните роби нямаше работа на склона. Нито пък някой от роботите.