На външен вид той наистина приличаше на чаша, но Дънкан забеляза, че в нито един от двата му края няма кухина. Тя се пресегна, изненадана от факта, че ръцете й не трепват, и го повдигна. Граалът беше тежък, сякаш целият бе излят от метал.
Лиза приседна с кръстосани крака на земята до кивота и положи Граала пред себе си, след това му се полюбува в продължение на няколко минути. Беше повече от очевидно защо са му били посветени толкова много предания. Повърхността на Граала бе обгърната от приказно, златисто сияние. Изглежда бе изработен от същия материал, от който и стражът-компютър. От него сякаш се излъчваха вълни на спотаена енергия.
Тя протегна ръка на десетина сантиметра от плоската повърхност. Кожата й настръхна. Лиза приближи ръката си още, докато дланта й опря в метала, и я задържа в продължение на няколко секунди. Отдръпна я рязко едва когато сиянието на металната повърхност се увеличи. В горния край се показа малък отвор. Лиза Дънкан се наведе предпазливо и надникна вътре.
В дъното на отвора се виждаше малка, идеално кръгла вдлъбнатина с диаметър около пет сантиметра. Дънкан сбърчи вежди, после, съвсем бавно, пъхна показалеца на дясната си ръка в отвора. Когато докосна вдлъбнатината, кожата й отново настръхна, но не се случи нищо.
Тя извади пръста си и зачака. След десетина секунди отворът изчезна. Дънкан се замисли, сетне погледна Граала от другата страна. Допря гладката повърхност на долния край и не се учуди, когато тя също засия и се разтвори, разкривайки вдлъбнатина досущ като първата.
Нещо се поставяше в тези отвори, но какво? Докато гадаеше за отговора, несъзнателно напъха ръце в празните джобове на странната дреха, с причудливото име есен. Там, където трябваше да са урим и тумин. Джобовете бяха дълбоки само няколко сантиметра, което означаваше, че размерът на камъните съответстваше на двете отвърстия в Граала.
Изцяло вглъбена в загадката на легендарния предмет, тя така и не забеляза тъничките черни жици, прикачени към капака на кивота, които завършваха с нещо, наподобяващо сплескани розови цветчета.
Въздушното пространство на Средиземно море
Майк Търкот удари плоската страна на черния пълнител в бедрото си и подредените вътре 9-милиметрови патрони изтракаха с добре познат, донякъде успокояващ звук. За всеки случай чукна пълнителя повторно, сетне го пъхна в магазина на автомата, дръпна затвора и вкара първия патрон в цевта. Имаше странното усещане, че между него и останалите членове на групата — войниците от „Група А“ на американските Специални части, руснака Яков и китайската археоложка Че Лу, събрани във вътрешността на извънземния скакалец, който летеше с максимална скорост към Египет — съществува невидима бариера. След като зареди автомата, Майк го преметна на ремък през рамо. Едва тогава се облегна изморено и въздъхна. Протегна ръка и огледа пресния, още незараснал белег на раната.
— Болката е твърде емоционално изживяване — отбеляза Яков.
— Какво? — подскочи учудено Търкот.
Руснакът поклати глава, но не повтори забележката си, защото в помещението отекна друг глас.
— Сър, египетските власти отказват да ни дадат разрешение за навлизане в тяхното въздушно пространство — докладва капитан Билъм, който поддържаше постоянна радиовръзка още откакто бяха напуснали Монголия.
— Майната им — изруга Търкот и неволно стисна юмруци. — Имаме ли сведения от Зона 51 за точното местонахождение на Дънкан?
— Никакви — отвърна Билъм. — Последната информация беше за платото Гиза. Оттогава нищо ново. Разполагаме със сведения от разузнаването, че цялото плато е обкръжено от египетски военни части.
Яков положи ръка на рамото на Търкот.
— Приятелю, не мисля, че сега е времето — как се казваше — първо да стреляме, а сетне да задаваме въпроси. Не знаем къде точно е вашата доктор Дънкан. Може би ще успеем да се доберем с този скакалец до Гиза, хубаво, а сетне какво? Излезем ли навън, ще гърмят по нас като по патици.
Яков беше едър и плещест мъж, с рунтава брада, скриваща половината от лицето му. Беше член на групата, работеща в руското съответствие на Зона 51, известно под името Четвърти отдел, разрушено съвсем наскоро от извънземните. Изгубил „родния си дом“, Яков бе решил да се присъедини към Търкот и Дънкан в търсене на истината за пришълците и техните последователи, които бяха оплели в мрежите на своите интриги цялата планета.