Когато вратата се затвори, в залата останаха само Че Лу и Муалама. Старата китайска професорка поклати глава.
— Какво има? — попита я Муалама.
— Мъже — отвърна Че Лу. — Първо действате, после мислите. Предлагам ти да се заемеш с превода на останалата част от ръкописа.
— Уверен съм, че Казин е имала предвид планината Синай — заяви малко троснато Муалама.
— Съгласна съм с теб. Но никой не спря да помисли върху това, което току-що прочетохме. Защо тази странна жена ще издаде толкова лекомислено местонахождението на „Мисията“, след като информацията е била пазена строго в продължение на хилядолетия? И другият въпрос — откъде е знаела за нея? Очевидно Бъртън също не се е замислил над това. Трябва да открием истинската причина, инак историята ще се повтори отново.
— Какво всъщност търсиш? — попита я Муалама.
Че Лу бе изненадана от тона, с който каза тези думи.
— Искам да узная истината, за да можем да продължим напред.
— Истината? — На лицето на Муалама се появи странна усмивка. — Ти работиш за Артад, нали?
— За никого не работя. И аз съм като теб — археолог, който…
— Тогава защо толкова настояваше човечеството да се съюзи с Артад? — прекъсна я Муалама.
— Просто смятам, че това ще е най-мъдрото поведение.
— Разпитваха мен — заговори Муалама, като посочи с пръст през рамо, — но не и теб. Какво те накара да идеш в Циан Лин? Как получи разрешение, каквото не са давали никому от хиляда години насам? — Той се наклони напред, принуждавайки старицата да се отдръпне. — Мисля, че лъжете, госпожо професор.
Без да каже повече нищо, Муалама се върна при ръкописа. Че Лу отново забеляза капка кръв под ухото му. Тя побърза да излезе от заседателната зала и Муалама остана сам.
21.
„Мисията“
Сянката на Аспасия стоеше неподвижно като мраморните колони зад него. Беше стиснал дръжката на меча с две ръце, а острието бе опряно в пода. Скъпоценните камъни върху дрехите му блестяха ослепително. Черните му очи бяха втренчени вече десет минути в тялото на Лиза Дънкан. Тя също не помръдваше и само лекото повдигане на гръдния й кош говореше, че е още жива. Лицето й беше отпуснато, вече не се гърчеше от болка, както когато ръката й бе пъхната в Граала.
Той знаеше, че това ще отнеме време, а тъкмо времето сега бе най-скъпоценно от всичко. Получаваше постоянни запитвания от аирлианците на Марс чрез стража-компютър. Не това го безпокоеше, а неясните сведения, че марсианският страж се е заел с някаква дейност на Червената планета, чието естество засега оставаше скрито. Без космически кораби аирлианците на Марс бяха безпомощни и Сянката на Аспасия си даваше сметка за това. Ситуацията се бе променила и сега те или щяха да му служат, или да бъдат изоставени, както навремето бяха изоставили него.
Ако имаше проблем, той идваше от Китай, както бе ставало и преди. Циан Лин бе затворен в силов щит и Сянката на Аспасия се опасяваше, че Онези, които чакат могат да пробудят Артад. Усещаше някакъв нетърпелив трепет, какъвто не бе чувствал много отдавна. Жадуваше да се изправи срещу водача на кортадите и да приключи този въпрос веднъж завинаги. Беше се сражавал и друг път със Сянката на Артад, в едни случаи бе побеждавал, в други — не, но накрая неизменно се възцаряваше примирие. А ето че предстоеше последната битка, и то с истинския Артад.
Но още по-важен от всичко това бе Граалът.
Затова чакаше и не откъсваше поглед от Дънкан.
Военновъздушна база Хазерим, Израел
— Вече сме вдигнали осем „Кобри“, които ескортират общо пет „Блекхоука“ с командоси. — Шерев премести върха на молива по картата. — Летят на ниска височина над залива Акаба.
— От Кувейт е излетял един АЦ-130 — добави Търкот. „Кобрите“ бяха щурмови хеликоптери, въоръжени с 20-милиметрови картечници и ракети „Хелфайър“ или „Toy“, и се управляваха от двучленен екипаж. С тяхната огнева мощ, прибавена към тази на модифицирания АЦ-130, щяха да си осигурят достатъчно поддръжка.
— Засякохме вашия самолет на радара — кимна Шерев. — Според нашите изчисления ще бъде над планината Синай по времето, когато и вие сте там.
— Колко души има на вертолетите? — попита Търкот, докато проверяваше космическия скафандър. Шерев ги бе посрещнал с един раздрънкан стар джип веднага щом кацнаха.
— Петдесет. От Група 269.
Търкот бе чувал за Група 269 още по времето, когато служеше в Специалните части в Берлин. Това бе най-елитното подразделение на израелската армия, в която изискванията и подготовката открай време бяха на високо ниво. Шерев им даваше най-доброто, с което разполагаха, и Търкот го оценяваше. Той пресметна наум разстоянието до планината и стигна до извода, че разполага с още съвсем малко време, преди да потеглят със скакалеца, за да се срещнат със самолета.