— Какви са данните от разузнаването за планината Синай? — попита Яков. Руснакът най-сетне бе свалил плътния си шлифер, в пустинята бе топло и задушно и всички бяха изпотени. Лъскавият МП-5, който държеше в ръцете си, изглеждаше като детска играчка.
— Всичко, което мога да кажа, е, че се намира в средата на нищото, на път за никъде — отговори Шерев. Моливът се премести на запад и после на юг от мястото, където се намираха вертолетите, и спря в центъра на долната част на Синайския полуостров. — Посещавал съм планината през 1973-та, по време на войната. Тогава отнехме Синайския полуостров от Египет. Но трябваше да им го върнем след мирните преговори. Трябва да призная, че и двете страни се държаха на почетно разстояние от Джабал Моса, както я наричат местните. Суеверия — повдигна рамене Шерев. — Защото в действителност планината няма никакво стратегическо или дори тактическо значение. Успях да я разгледам по време на един дълъг рейд, при който се опитвахме да заобиколим във фланг египетската армия. Дори не е най-високият връх в района — Катеринските възвишения на юг са доста по-високи. Да има, да няма две хиляди и петстотин височина. В подножието на планината е построен католически манастир. Мисля, че датира от шести век, казва се „Света Катерина“ и е основан от император Юстиниан.
— Знаем, че „Мисията“ е използвала римляните5 за своите цели — кимна Търкот, докато отваряше двете половини на скафандъра. — Може би са построили манастира, за да отвличат вниманието от планината. Или той принадлежи на „Мисията“?
— Възможно е — съгласи се Шерев. — Поисках да направят самолетни разузнавателни снимки, но на тях няма нищо подозрително. — Той метна няколко фотографии върху капака на джипа. Виждаше се пресечен, лишен от растителност терен, с връх в центъра и още един, по-нисък, вляво, където Шерев бе поставил върха на молива. — Това е връх Катерина. Нищо интересно тук. Единственият начин да се стигне до планината Синай е по един стар път от брега.
— Аирлианците обичат да си крият съоръженията под земята — произнесе замислено Търкот.
Шерев кимна.
— Подходящо място за скривалище — също като Димона. Знаете ли, Синай произхожда от името на един древен бог, Син, бога на луната, който бил почитан от най-старите жители на този район. Някои бедуини и до ден днешен се прекланят пред планината, други се боят от нея. Как ще открием подземна база, след като никой досега не е успявал?
— Мисля, че някой е успял — възрази Търкот.
— Какво е това? — попита Шерев, като видя разтворения на две части скафандър.
— Втора възможност да спасим доктор Дънкан и да унищожим „Мисията“ — отвърна Търкот. Той се напъха вътре и даде заповед на скафандъра да се затвори. Горната част се повдигна и залепи за долната.
— Звук — нареди Търкот. Улови края на въпроса на Шерев.
— …во правиш?
Търкот се изправи. Чувстваше се по-удобно от първия път, когато си бе сложил скафандъра. Вдигна ръка и посочи скакалеца.
— Време е да се разходим до тази планина и да видим какво има там.
Зона 51
Че Лу бавно открехна вратата към заседателната зала и надникна вътре. Светлината беше намалена и тя забеляза приведения над компютъра Муалама. Седеше неподвижно, не се чуваше и тракането на клавишите.
— Права беше. — Гласът я стресна.
— За кое? — попита тя.
— Бъртън не е спрял да помисли, преди да се хвърли в пустинята, за да дири мястото, за което му намекнала Казин.
— Дай да видя. — Че Лу се приближи към екрана.
Не срещнах особени затруднения по пътя от Дамаск до Ерусалим. Там се присъединих към един керван, който потегляше на юг, покрай бреговете на Мъртво море. Пресякохме пустинни райони, докато накрая стигнахме Акаба, селище на брега на залива, който носи същото название. Това бе и последната точка от маршрута на кервана. Заявиха ми, че на юг от това място няма нищо, заслужаващо внимание — там беше само Синай.
Имах известни затруднения, докато се опитвах да наема неколцина бедуини — единствените, които скитат и живеят из тази безводна страна, — за да ме отведат в сърцето на Синай.
Зад стените на Акаба се натъкнах на група от двайсетина номади, които се готвеха да тръгнат за пустинята. Бяха дошли до града да си купят някои необходими неща, най-вече амуниции за пушките. Въоръжени до зъби, препасани с ножове, тези хора наистина имаха свиреп и страховит изглед. Сред тях се чувствах като сред свои. Много пъти по време на моите странствания бях срещал такива мъже. Те живеят примитивно и се придържат към определени, строги правила, за да оцелеят в своята сурова страна.
5
По-скоро ромеите, тъй като Юстиниан е император на Византия, наричана и Източна Римска империя. — Б.ред.