Както бях постъпвал и преди, не им разкрих целта на моето пътуване, а само споменах, че искам да посетя манастира, разположен в подножието на една свещена планина. Наистина възнамерявах да отида до манастира, тъй като се надявах монасите там да знаят нещо повече за планината, в която живеят.
Бедуините ме приеха, споделиха с мен храната и постелята си, а на сутринта потеглихме. Вместо да следваме брега, както бях предпочитал много пъти по време на предишните ми пътешествия из Африка, бедуините се отправиха към вътрешността на полуострова веднага щом напуснахме Акаба. Познаваха като дланта си пътя от един кладенец до следващия, а това съвсем не беше най-краткият маршрут. Времето не значеше нищо за тези хора, пустинята и водата бяха по-важни.
Стори ми се странно и чудно, че бяха тръгнали да дирят хора от тяхното племе, за което се знаеше, че е в постоянно движение, какъвто е обичаят на всички номади.
Но Таяба, старецът, който ни водеше, не изглеждаше обезпокоен от този факт. Нито за миг не се съмняваше, че ще открие из тези пущинаци племето и семейството си. Ако се окажат близо до манастир „Света Катерина“, обеща да ме отведе там. В противен случай щеше да ме остави на произвола на съдбата и на милостта на Аллаха, както сам заяви, повдигайки рамене.
След две седмици — доста кратък период, сравнен с четиридесетгодишните странствания на Мойсей, една сутрин съгледах очертанията на двата високи върха в мъгливата далечина. Два дни по-късно стигнахме манастира. Хората изглеждаха обезпокоени. Планината Синай, или Джабал Моса, както те я наричаха, бе свято място, от което бедуините изпитваха боязън. Но освен това нямаха търпение да се срещнат с роднините си, които според Таяба трябваше да са нейде наблизо. Така и не можах да разбера по какво определяше.
Сгушен в подножието на планината, манастирът е като твърдина, вдигната от дялани червеникави камъни. Останах разочарован от монасите. Малка групичка подивели мъже, които водеха примитивно съществуване в една скалиста и негостоприемна страна. Бяха толкова невежи и объркани, че дори взеха да спорят помежду си дали Мойсей е идвал тъкмо на планината Синай.
Нямаше никаква полза от срещата ми с тях. Те бяха марионетки. Виждах го в очите им, както трябваше да го зърна преди това в красивите очи на Казин. Но бях твърде нетърпелив. Над мен се извисяваше планината Синай и сякаш ме приканваше и аз отново не обърнах внимание на това, което ставаше наоколо.
Таяба предложи да се качи с мен в планината.
Тръгнахме призори. Имаше една тясна пътека, която се виеше нагоре между канари и зъбери. На места беше почти непроходима.
Изминахме две трети от пътя до горе и излязохме на билото, но там бяхме принудени да спрем. Пътят ни препречваха две дузини мъже с черни наметала и дълги копия. Острите им наконечници лъщяха под светлините на палещото слънце. Зад тях, на една канара стърчеше някаква зловеща и заплашителна фигура. И друг път я бях виждал и сърцето ми трепна в предчувствие, че ще се случи нещо неприятно.
— Добре дошъл, мистър Бъртън — прокънтя гласът, потвърждавайки опасенията ми и аз почувствах тръпки по гърба си. Ал-Иблис. Той се приближи. — Е, сега ще ми кажете онова, което трябваше да чуя отдавна.
— Но аз не… — подхванах, ала той ме спря с жест и се наклони така, че само аз да го чувам.
— Искам да зная къде е Граалът. И ако отново са го върнали в Залата на познанието, както вече подозирам, трябва да разбера къде е ключът. Уверявам, ви, че ще ми кажете всичко, което ме интересува. — Той махна на хората си.
Един от войниците пристъпи напред и хвърли натъпкана кесия на Таяба.
— Можеш да си тръгваш вече — посъветва го Ал-Иблис. — Свърши, каквото се искаше от теб, и ти беше заплатено.
— Какво ще правите с него? — попита Таяба.
— Не е твоя работа.
Таяба положи ръка върху дръжката на закривената сабя.
— Аз делих с него храна и постеля.
— Бедуини — въздъхна с досада Ал-Иблис. — Омръзнахте ми с вашите обичаи. Това тук е моя територия, не ваша. Живея тук отпреди прадедите ти да научат какво е пустиня. Този човек е мой и ще правя с него каквото си искам. Беше ти платено — сега тръгвай.
— Ти ме излъга — не отстъпваше Таяба. — Каза, че само искаш да говориш с него и че след това мога да го отведа обратно в Акаба. — Той се обърна рязко и тръгна надолу по пътеката. — Право казва народът — подметна през рамо, — излъжеш ли, тъпкано ще ти се върне. — Той ме подмина и изчезна зад завоя.