Зона 51: Граалът

Облизах пресъхналите си устни, усещайки вълни от непоносима топлина.

— Казин, нали? — попитах пресипнало. — И тя е с вас.

Той ме погледна насмешливо.

— Малка чаровница, а? Неустоима е. Знаех, че ще я харесате. И тя е Сянка като мен. Двамата преживяхме доста превъплъщения. Изида и Озирис. Мордред и Моргана.

— И през цялото това време „Мисията“ е била тук.

— Не. Това е едно от многото места, където се е разполагала. Били сме тук и преди и пак ще бъдем — в бъдеще. Отведете го — нареди той.

Двама от войниците ме сграбчиха за ръцете и ме поведоха нагоре по пътеката. Изминахме около петстотин метра и стигнахме един скалист зъбер, който стърчеше от билото на планината като грамаден нос на кораб. Ал-Иблис ни чакаше в основата на зъбера. Носеше пръстен като тези на Наблюдателите и вече го беше допрял до една вдлъбнатина в скалистата стена. Зад него се показа проход с широчина два метра.

Знаех, че вляза ли в този тунел, няма да изляза жив. Но какво можех да сторя? Войниците ме стискаха здраво с яките си ръце. Ал-Иблис прекрачи вътре и потъна в тъмнината, сякаш го бяха погълнали самите Адски врати.

Войниците ме побутнаха към отвора. Този отдясно внезапно извика и се завъртя, а от шията му рукна кръв. Секунда по-късно чух пукот от огнестрелно оръжие. Метнах се на земята и се претърколих вляво. Последваха още няколко изстрела.

Издърпах копието на убития и тъкмо навреме, защото върху мен се нахвърли друг войник. Промуших го в корема, като нанизана на шиш риба.

Изправих се и в същия миг въздухът бе разцепен от бойните крясъци на бедуините. По пътеката към мен тичаше Таяба, следван от дузина от хората му. Останалите стреляха от скалите.

Войниците не можаха да издържат на устремния натиск на свирепите обитатели на пустинята.

— Побързай! — подкани ме Таяба.

Без да губя време се втурнах подире му. Над нас небето внезапно притъмня и над планината се извиха облаци. Прокънтя гръмотевица, блеснаха ослепителни светкавици. И всичко това за не повече от минута, след като през целия ден имахме само ясно, синьо небе. Неколцина от бедуините завиха уплашено, но Таяба ги сгълча и продължихме надолу по пътеката.

— Този човек беше наш гостенин! — обясни им накратко.

Бях съборен на земята, когато внезапна светкавица повали един от бедуините пред мен. Надигнах се, но спрях уплашен — от човека бе останало само черно, изгоряло петно.

Таяба изруга, вдигна старата си кремъклийка и стреля право нагоре в небето.

Нова светкавица и още един от номадите падна обгорен. Докато стигнем долината, останахме само аз и Таяба.

Качихме се на камилите и ги пришпорихме в пустинята, а бурята остана зад нас, сякаш не можеше да се отдалечи от планината.

Така и не мога да си обясня защо бях пощаден, но от този момент нататък бях изпълнен с дълбоката увереност, че съществува сила, по-голяма от тази на странните същества от други светове и техния черен Сфинкс. Сила, която ме запази горе, в планината, в онзи съдбовен ден.

Видял съм много странни и чудати неща през разпътния си живот, но никога няма да забравя този ден, защото тогава възвърнах вярата си не в живота след смъртта или в някоя религия, или в боговете, за които съм чувал, а в самия човек. Таяба се върна да ме спаси, защото вярваше в своите обичаи. Неговите хора загинаха заради тази вяра. Тогава си дадох сметка, че вярата на един човек е страшна сила.