— Тя е в главния ви мозък. — Манинг набра команда в компютъра и на екрана се появи нов пласт от мозъка. — Стига до границата между участъка, който съдържа спомените ви, и онази част, в която според психолозите се съдържат емоциите.
— Значи това нещо има достъп до спомените и чувствата ми, така ли? — попита майорът.
— Не знам — каза Манинг. — В момента като че ли не прави нищо. Може да е просто записващо устройство.
Търкот се опита да си спомни кога може да са му имплантирали чипа, после го прониза страх — не можеше да се довери на спомените си. Онзи, който му бе поставил това нещо, най-вероятно беше скрил този факт. Страхът му се усили. Дали бе такъв, какъвто си мислеше? Опита се да разкъса мъглата от объркване и тревога.
— Не сме виждали такова нещо, нали? — обърна се той към Яков.
Руснакът поклати глава.
— Не. Сянката на Аспазия не действа така — той използваше или водачи, програмирани от пазител, или нановирус. Очакващите са клонинги. Следователно…
— Следователно това е нещо ново — обобщи Търкот. — Ами „Меджик“? Те провеждаха някакви експерименти в Дулче. Възможно ли е да са ми го имплантирали, когато отидох там? Не си спомням нищо, но ако този чип въздейства върху спомените ми, може да е изтрил случая.
— Но ти унищожи „Меджик“ — отбеляза Яков. — Едва ли…
Прекъсна го появата на майор Куин, който влезе в трюма. Изражението му показваше, че носи още лоши новини.
— Сянката на Аспазия се е появил.
— Къде? — попита Търкот. Усети, че разтрива тила си, и си наложи да отпусне ръка.
— Проникнал е в ракетен контролен център на военновъздушната база „Барксдейл“.
— Какво е изстрелял?
— Ракета за извънредни мерки.
— Това не звучи много добре.
Куин бързо им обясни какво представлява ракетата за извънредни мерки. Когато свърши, Търкот знаеше точно какво ще се случи, но остави майора да продължи.
— Свързал се с Пентагона. Заплашва, че ще изстреля всички ядрени бомби в Съединените щати по различни цели в света. Като се има предвид, че нашите бойни глави са десет пъти повече от необходимото, за да унищожим света, няма да остане много, ако изпълни заканата си.
— Ако не му дадем кораба-майка, нали? — попита Търкот.
— Точно така.
— Къде е сега?
— Космическото командване е проследило нокътя в орбита.
— Можем ли да унищожим сателита?
Куин накратко обясни положението.
— С други думи, трябва да си върнем контрола — обобщи Търкот.
— Освен ако не стигнем до ракетата за извънредни мерки преди той да прати насочващата матрица — отвърна Куин.
— Пристигна ли нашият специалист по Тесла?
— Хеликоптерът ще кацне след пет минути.
— Нямаме време да чакаме. Излитаме веднага. — Търкот хвана Куин за ръката, когато майорът се обърна да си тръгне. — „Меджик“ използвали ли са имплантанти?
— Какви имплантанти?
Търкот посочи тила си.
— Поставили ли са ми нещо в мозъка?
Куин поклати глава.
— Не. Никога не съм чувал да са действали така. Използваха устройства за промяна на спомените, но не и имплантанти.
— Чудесно.
В земна орбита
Сянката на Аспазия погледна екрана на лаптопа над рамото на Тейър. Беше показана карта на света. Той посочи с ръка.
— Ню Йорк, Мексико Сити, Сао Паоло, Токио, Осака-Киото, Лос Анжелис, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, Лондон, Москва, Калкута, Бомбай, Сеул… Задраскай последния, вече се погрижиха за него — усмихнато каза съществото. — Да видим. Чикаго, Лима, Париж, Санкт Петербург, Ню Делхи, Техеран, Шанхай, Банкок, Кайро.
Докато Сянката на Аспазия изброяваше градовете, Тейър местеше мишката по екрана и кликваше. На мястото се появяваше червено триъгълниче.
Сянката на Аспазия се усмихна.
— Да хвърлим бомби и в Сидни, Атина, Багдад и Атланта, просто за удоволствие и за да закръглим числото на двайсет и пет.
Капитанът отбеляза допълнителните градове.
— Всички са програмирани в насочващата матрица за удар с по пет ядрени бойни глави.
— Пращай.
НАСТОЯЩЕТО
15.
Въздушното пространство на Кемп Роуи
— Какво ни е известно? — попита Търкот. Намираха се в контролната зала и наблюдаваха компютърния дисплей, който в момента предаваше информация от Космическото командване. В момента нокътят на Сянката на Аспазия беше в орбита и се движеше на изток.
— Почакай малко — отвърна Кинкейд и посочи екрана. — Насочва се нанякъде. Иначе няма нужда да се движи.
— Накъде?
Кинкейд проектира траекторията на нокътя.
— Натам.
Точно по траекторията имаше светла точица.
— Какво е това? — попита Търкот.