Нямаше време за игрички. Сянката на Аспазия отстъпи назад, прицели се в люка, настрои енергийната мощност и продължително натисна спусъка. Златният лъч улучи средата на люка. След две секунди металът започна да се огъва. Съществото пусна бутона и люкът се отвори. Чу шлюза зад себе си и се обърна — капитан Тейър влизаше в коридора с лаптопа и малката сателитна радиостанция под мишница.
Сянката на Аспазия влетя във вътрешния модул, американската лаборатория. Жената беше отстъпила назад и стоеше до другия мъж от екипажа, който отчаяно се опитваше да се свърже по радиостанцията с контролния център. Без да губи време, Сянката на Аспазия стреля два пъти и ги повали на пода.
После заповяда на Тейър да влезе в модула. Докато капитанът включваше компютъра и сателитната радиостанция в електрическата мрежа и комуникационната система на космическата станция, на борда се качиха неколцина водачи, които Сянката на Аспазия бе събрал в Тексас. Той им нареди да изнесат тримата космонавти и да ги изхвърлят през херметичния шлюз.
Сянката на Аспазия застана до шлюза и през един илюминатор погледна трите носещи се наблизо трупа. Бяха изтекли четиридесет и пет минути, откакто беше пратил ултиматума си до Обединените нации. Оставаха още няколко минути, докато Тейър се приготвеше да изстреля ядрения залп. Съществото отправи очи към планетата.
— Вие сте на ход, господин Търкот — каза Сянката на Аспазия и отново си сложи шлема.
В космоса
Гарлин безизразно наблюдаваше екрана на кивота на завета. След като Роякът имаше кораб и знаеше откъде е дошла Дънкан, тя вече не представляваше приоритет. Сега главната цел на сондирането бе да научат колкото може повече за човеците, за да подготвят пълен доклад, щом стигнат на Марс и овладеят предавателя.
Докато кивотът ровеше в мозъка на Дънкан, артерията отново поддаде. Байпасът изпълни функцията си, мозъкът продължи да функционира и Гарлин скоро беше възнаграден с образ на група мъже, облечени в брони и събрани около кръгла маса, поставена в средата на зала с дървена ламперия.
И в сенките на залата стоеше Дънкан в бяла роба, поръбена със сребро.
В орбита
Търкот все повече свикваше с управлението на кораба-майка. Пултът, който използваше, бе съвсем прост, макар че той нямаше представа за предназначението на много дисплеи и бутони. Вече виждаше заоблеността на Земята, което показваше, че са много високо. Той даде знак на Яков да заеме мястото му.
— Отивам отпред при хората от Космическото командване.
Руснакът не беше доволен. За пореден път го изключваха от действията, тъй като нито един от скафандрите ТШКБС не ставаше на грамадното му тяло. Той неохотно се премести на пилотската седалка.
— Как искаш да се приближа до космическата станция?
— Едва ли ще можем да ги изненадаме — отвърна Търкот. — Просто приближи кораба на стотина метра.
— Ами ако Сянката на Аспазия ни атакува с нокътя?
— Този кораб му трябва — поясни майорът. — Няма да рискува да го повреди.
Без да губи повече време, Търкот изскочи от командната зала и се затича към предния трюм. Шестима десантници вече бяха в скафандри и чакаха. Той си наложи да не мърда, докато внимателно увиваха подложката на СУАР връзката около главата му. После се намести в задната половина на скафандъра. Затвориха предната, скафандърът се херметизира и той усети притока на кислород от резервоара.
И преди бе носил ТШКБС — по време на операцията на платото Гиза за спасяването на Дънкан. Щом скафандърът се херметизира, той бе готов за действие, но гласът на Манинг отекна в шлема му.
— Почакайте.
— Какво има? — попита Търкот. Виждаше вътрешността на трюма върху заобления екран пред очите си.
— Трябва да минат една-две минути, докато СУАР връзката се синхронизира с ума ви и компютъра.
Майорът си наложи да остане неподвижен. Не усещаше никаква промяна.
На дясната му ръка бе монтиран МК-98. Приличаше на пневматичен чук с отворена тръба в края. Отгоре имаше лазерен мерник и той е черен като скафандъра и МК-98. В пълнителя беше зареден шестдесетсантиметров цилиндър. В него имаше десет стрели с обеднен уран, всяка дълга петнадесет и с диаметър два и половина сантиметра. Изстрелваха се с пружина. Скоростта им в цилиндъра не се намаляваше поради триене, тъй като електромагнитно поле ги задържаше точно в центъра на цевта. Това бе най-подходящото оръжие на Космическото командване за условията на безтегловност и вакуум. Тъй като в космоса нямаше въздух, стрелите летяха, докато не улучат нещо.
Отляво на скафандъра Търкот имаше напълно функционална огромна „ръка“ с двадесетсантиметрови пръсти. Двама десантници имаха МК-99, които приличаха на МК-98, но изстрелваха по-големи стрели, приблизително също толкова дълги, но с диаметър пет сантиметра. Те съдържаха високоексплозивен заряд.