Облечен в бяла лабораторна манта, среброкосият Гарлин стоеше неподвижно до кивота и наблюдаваше черната повърхност, по която играеха различни цветове. Лицето му бе безизразно, освен едва забележимото потреперване от лявата страна — непокорен мускул, който, изглежда, най-малко го безпокоеше в момента. От лявото му ухо се процеждаше тънка струйка кръв, но той не обръщаше внимание и на това.
Чернотата заискри и премигна. После се появи образ. Гарлин се наведе напред и се втренчи в него: покрит с белези кораб майка, издигащ се от повърхността на планетата. Наоколо гъмжеше от хора, сдържани от войници. За миг изображението се фокусира върху дете, излязло пред тълпата, после се понесе назад. Когато корабът-майка излетя, на екрана се очертаха материците. Гарлин забеляза детайлите.
Образът се промени: корабът-майка се движеше в космическата безкрайност и със свръхсветлинна скорост преминаваше от една скокова точка на друга.
Екранът почерня, после корабът-майка отново се появи, този път в периферията на планетна система. Летеше със субсветлинна, макар и все пак огромна скорост. Люкът на един от трюмовете се отвори и когато корабът минаваше край най-далечната планета, от него се отдели по-малък съд. Имаше форма на чиния с изпъкнал център и две големи капсули в задния край, които му осигуряваха енергия. Подобно на кораба-майка, повърхността му носеше следи от битки. За разлика от кораба-майка, повърхността му не бе металически черна, а по-скоро сивкава. Корабът-майка се насочи обратно към скокова точка в далечния космос, а летящата чиния продължи към вътрешните планети.
Появи се образ на Земята. Съдът се приближаваше към нея. Гарлин пристъпи към екрана.
Дънкан изпъшка и се размърда — бореше се и с ремъците, и с нахлуването в ума й. Изображението на съда и Земята изчезна.
На екрана се появи мъж. Набит, мускулест. Облечен в черен гащеризон с отличия на гърдите. Стоеше на морски бряг. Сянката му се разсейваше от двете слънца, разположени под различни ъгли. Във въздуха се стелеше жълтеникава мъгла. Водата беше идеално гладка, с възлилав оттенък. Мъжът протегна ръка напред и екранът угасна.
Той се появи още веднъж, този път облечен в древна броня. Металът беше очукан и окървавен. От раната на челото му се стичаше кръв. Но мъжът се усмихваше, в очите му танцуваше жажда за бой. Тук хвърляше само една сянка. Дърветата зад него пъстрееха в огнените багри на есента.
Гарлин се намръщи. Връзката на Дънкан с този човек бе силна, изключително здрава, по-могъща от въздействието на кивота на завета. На него му трябваше местонахождението на кораба, който току-що беше видял. Мястото, на което бе кацнал и на което сега беше скрит.
Той въведе нова команда.
Летящата чиния пак се появи на екрана.
Дънкан изви гръб. Ремъците леко се опънаха, после я върнаха обратно върху носилката. Тя замята глава. Изпъшка — гърлен звук на спящо куче, сънуващо кошмар.
Корабът изчезна и отново се появи мъжът. Този път в камуфлажна униформа. Гарлин се наведе напред. В мъжа имаше нещо различно. На устните на Дънкан за миг плъзна усмивка.
Гарлин затрака на клавиатурата и заповяда на кивота да потърси нужната информация.
Мъжът изчезна.
МИНАЛОТО
2.
Атлантида, Земята
10600 г.пр.Хр
Разположен в центъра на острова насред огромния океан, великолепният град на боговете бе заобиколен от концентрични пръстени суша и вода. На големия хълм в абсолютния център имаше златен палат с основа над километър и половина, който се извисяваше на повече от деветстотин метра в небето. Колкото и величествена да беше обаче, сградата не можеше да се сравнява с грамадния черен кораб майка, който се спускаше над нея. Повърхността на кораба бе абсолютно гладка, равна чернота, която сякаш поглъщаше слънчевите лъчи.
Сушата в околните пръстени някога се беше радвала на обилни реколти и по нея бе имало много селища, ала сега по-голямата част от земята беше почерняла от опустошителното въздействие на войната. Човешкото население бе намаляло, тъй като боговете бяха пратили много мъже на далечни битки и повечето така и не се бяха завърнали.
Улиците около двореца гъмжаха от хора, които настояваха да влязат в храма на боговете. Воини-жреци охраняваха портите на външната стена и имаха строга заповед кого да пускат вътре. Онези, които нямаха право на достъп, бяха сто пъти повече. Някои прозорливи граждани вече бяха на пристанището под палата и се качваха на платноходи, но повечето бяха насочили вниманието си към двореца и не желаеха да приемат, че настъпва промяна и боговете, който от памтивека управляваха света, няма да се погрижат за тях.