— Млъкнете! — извика Търкот.
Ефирът утихна.
— Докладвайте.
— Не мога да въведа кодовете — съобщи Манинг. Беше той — майорът видя табелката на гърдите на мъжа, който седеше пред компютъра.
Търкот погледна хронометърния дисплей в шлема си. До изстрелването на матрицата оставаха по-малко от три минути. Бе разчитал, че Манинг и хората му ще се справят с това. Нямаше да лети над планетата и да разсъждава за участта на Сянката на Аспазия, ако знаеше, че има проблем.
— Защо?
Капитанът вдигна изкуствената си ръка. Два от големите й пръсти държаха отвертка.
— Ръката ми е много голяма.
— Защо не го занесете на кораба-майка?
Манинг продължаваше да се опитва да въведе кодовете с помощта на отвертката.
— Докато го изключим от сателитната комуникационна система на станцията и го включим в системата на кораба-майка… — Той не довърши изречението. — Стигнах до шестата от целите на матрицата.
Търкот толкова се смая, че за малко не избухна в смях. След всичко, което бе преживял, планетата да бъде опустошена от ядрен удар, нанесен от оръжията на собствената му родина — и той да не успее да го предотврати просто защото не можеха да въведат кодовете навреме.
Той погледна часовника. Две минути.
Майорът се обърна към онази страна на модула, която беше най-близо до кораба-майка, вдигна своя МК-98 и изстреля останалите си шест заряда, които пробиха стената.
— Куин.
— Слушам.
— Ако не можем да въведем всички кодове навреме, каква друга възможност има?
Последва мълчание.
— Седем — съобщи Манинг.
Още осемнадесет! Нямаше да има време.
— Куин?
— Десет. — Манинг продължаваше да си играе с отвертката.
Докато чакаше отговор, майорът се зачуди кои градове са вече спасени и кои все още са обречени.
— Пратете нова матрица — обади се Куин.
— Моля?
— Това е най-бързият начин. Един нов запис, вместо да триете всички стари записи.
Търкот се пресегна и потупа командира на десантниците по рамото.
— Чу ли, Манинг?
— Чух, но как да го направя? И ракетите все пак ще отидат някъде.
— Не и ако ги пренасочиш срещу собствените им ракетни площадки — отвърна Куин. — Данните вече са там — трябва да са там, за да работи матрицата. Просто ги обърни срещу самите тях.
Куин продиктува поредица числа и Манинг ги въведе. Търкот се носеше наблизо. Чувстваше се безполезен. Погледна си часовника. По-малко от минута. Секундите изтичаха.
Куин мълчеше. Десет секунди.
— Куин? — попита Търкот.
— Готово.
Търкот се хвана и се промуши през дупката, която беше пробил. Измъкна се навън и погледна надолу към планетата. Представяше си смута на борда на подводници и бомбардировачи, както и на ракетните площадки, когато хората осъзнаваха, че ще се самоунищожат, ако изстрелят оръжията си. Майорът се втренчи в Съединените щати, вече почти изцяло в осветената половина на земното кълбо, и зачака ядрен взрив.
Нищо.
Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай
Бе нощ, няколко часа преди изгрев слънце. Тери Къмингс внимателно изключи различните мониторни устройства на Кели Рейнолдс. Сестрата знаеше, че не е нужно нищо друго, освен интравенозната система, която осигуряваше хранителни вещества. Лекарите бяха направили всичко възможно и според единодушното им мнение беше цяло чудо, че пациентката е жива. Никой не вярваше, че ще се възстанови.
Къмингс избута леглото в тихия коридор и се насочи към асансьора. Качи се в кабината и натисна бутона за покрива. Когато вратата с плъзгане се отвори, тя избута леглото на покрива на централната болнична сграда. Тъй като болницата се издигаше на върха на планинската верига Моаналуа, оттам се разкриваше внушителен изглед към южната половина на остров Оаху. Вееше приятен крайбрежен ветрец. Сестрата завъртя лоста отстрани на леглото и повдигна горната половина на тялото на Рейнолдс в полуседнало положение. Наляво сияеха светлините на Хонолулу. Островът все още мъчително се възстановяваше от нановируса, но животът бавно се връщаше в нормалното си русло. Къмингс погледна пациентката. Очите й бяха затворени, лицето й бе изпито.
Медицинската сестра се наведе над нея и доближи уста до ухото й.
— Усещаш ли вятъра? — Тя протегна ръка и пое костеливата ръка в своите, замилва съсухрената кожа. — Усещаш ли ръцете ми?