Къмингс продължи нагоре по ръцете й и по цялото й тяло, бавно, с огромно усърдие, и когато слънцето се появи на хоризонта, едва беше свършила. И през цялото време говореше на Рейнолдс, поддържайки разговора така, сякаш другата жена й отвръщаше. Сестрата се протегна, после върна горната половина на леглото в хоризонтално положение го забута обратно към асансьора. Не забеляза мускулчето отстрани на лицето на Рейнолдс, което потръпна, сякаш жената се опитваше да проговори. Мускулът продължи да се движи още няколко секунди, после престана.
Кемп Роуи, Северна Каролина
Търкот с нетърпение очакваше полета до Марс. Щеше да има възможност да си почине и да се възстанови. Що се отнасяше до това какво ще се случи на Червената планета, в момента не желаеше да мисли по този въпрос. Беше толкова уморен, че какъвто и план да измислеше, той най-вероятно щеше да съдържа сериозни недостатъци.
Кацаха в Кемп Роуи, след като бяха победили Сянката на Аспазия — за последен път: израз, който доставяше огромно удоволствие на Търкот. Съществото, което поколения наред бе ръководило Мисията и беше оказвало въздействие върху човешката история, най-сетне бе унищожено. Това беше чиста победа. Яков вървеше до него по главния коридор на кораба-майка.
— Очистихме единия, остават още двама — отбеляза руснакът.
— Моля?
— Рояка и Артад.
Тъкмо за това в момента Търкот не искаше да мисли. Люкът на трюма бавно се отвори и той спря. Някой стоеше до рампата, очертан на фона на светлините на летището. Висока жена, притиснала към гърдите си старо кожено куфарче. В краката й бе оставен сак. Жената беше широкоплещеста и имаше дълга до раменете сива коса.
Когато Търкот се приближи, жената му подаде ръка.
— Майор Търкот, аз съм професор Лийхи.
— Можете ли да повторите онова, което е направил Тесла? — попита Търкот.
Тя не отговори. Ръката й остана протегната, докато майорът не я стисна.
— Да.
Изненадан от самоувереността й, той запремигва.
— Видели сте само изчезналите му документи, как…
— Искате ли да направя неговото оръжие? — прекъсна го Лийхи.
Търкот кимна.
— Тогава защо се съмнявате в отговора ми?
Майорът се усмихна.
— При нас ще ви хареса. Добре дошли на борда. — Той я запозна с Яков. Руснакът вдигна сака й и й даде знак да го последва в кораба. Жената посочи няколкото спрели наблизо електрокара с палети.
— Дадох на майор Куин списък с нещата, които ще ми трябват. В общи линии, само най-важното. Не беше трудно да ги намери. И повечето са материали, с които вече разполагах. Над трийсет години съм работила върху тази бобина на Тесла.
— Защо? — попита Търкот.
— Заради потенциала — усмихна се тя. — И се оказах права, нали?
Майорът утвърдително кимна.
— Добре, да тръгваме. Очаква ни дълъг път.
Марс
Аирлианският конвой стигна до предавателя. Големите всъдеходи изглеждаха дребни в сравнение с извисяващите се над тях кули. Заобиколиха до недовършената и спряха. Люковете им се отвориха и аирлианците излязоха навън, облечени в черни скафандри. Всички оцелели, които Аспазия беше оставил на планетата.
Повечето започнаха да сглобяват панелни конструкции. Неколцина отидоха при кулата и погледнаха нагоре. Недовършеният пилон се издигаше много нависоко, ала при слабата марсианска гравитация шестима започнаха да се катерят по слабо заоблената външна повърхност. През това време други отдалечиха всъдеходите на достатъчно разстояние и се заеха да покрият освободената площ с тежък материал, за да я подготвят за жилищен участък.
На тридесет километра оттам последният всъдеход с кристала се изкачваше по рампата.
В космоса
Гарлин безстрастно чакаше, докато пипалото му, сега скачено с кълбото на Рояка, докладваше.
На масата Дънкан бавно отвори очи. Вирусът бе възстановил физическите травми, нанесени на мозъка й. Тя повдигна дясната си ръка — завършваща с напълно оформена длан с гладка кожа.
В космическия кораб се носеше пулсиращ шум, който й беше смътно познат. Дънкан няколко секунди се взира в тавана, опитвайки се да се ориентира. Звукът й бе прекалено познат, макар че не си спомняше откъде. Главата я болеше и не можеше да се съсредоточи.
Последният й съзнателен спомен беше как Гарлин й отрязва ръката. Тя изпъна новите си пръсти. Лакътят й бе пристегнат към масата и ограничаваше движенията й. Други ремъци минаваха през глезените, бедрата и гърдите й. Дънкан вдигна глава и забеляза засъхналата кръв по робата си.
Безсмъртна.
Думата отекна в ума й и тя отпусна глава върху масата. Каква полза от безсмъртието в сегашното й положение? Къде се намираше? Този въпрос я смущаваше, тъй като мястото й се струваше познато, почти успокояващо, въпреки състоянието й.