— Това пресрещане на кораба на Рояка крие известен риск. Съгласен съм обаче, че появата му веднага след пристигането ни на Марс може да представлява проблем. Възможно е да се сражаваме с нокътя и той да отиде право при предавателя, за да прати съобщение. Ако пресрещнем кораба на Рояка по пътя, как предлагаш да го спрем?
— По стария начин — отвърна Търкот. — Ще го превземем на абордаж. Като едновремешните пирати.
Яков уморено поклати глава.
— Като едновремешните пирати. Поредният страхотен план.
Артад лежеше по гръб на командната си седалка, обгърнат от заоблен дисплей. Той повика тактическата ситуация и проследи проектирания курс на кораба си до четвъртата планета. Видя и двата кораба, които го преследваха.
Корабът-майка можеше да се очаква. Ако не друго, човеците бяха големи инати.
Обаче другият кораб беше загадка. Такъв тип не фигурираше в база данните на нокътя. Естествено, през десетте хиляди години, откакто Артад бе откъснат от империята, във вселената можеше да са се случили много неща. Имаше дори възможност империята вече да не съществува.
Предпочиташе да не мисли за това. Империята беше просъществувала милиони години. Нямаше основание да смята, че през сравнително краткия период, който бе прекарал в криогенен сън, се е случило нещо драстично и е променило статуквото. Дори войната с Рояка продължаваше много отдавна, по-скоро война на изтощение по фронт, обхващащ цели галактики. Вселената — и империите в нея — просто беше прекалено голяма за категорични стратегически победи. Аирлианците и другите видове бяха научили този горчив урок по време на пътешествията си сред звездите.
Безпокоеше го вторият кораб. Можеше ли да е човешки? Свалените от пазителя исторически данни показваха, че човеците са на ранен етап от космическите полети и са стигнали само до собствената си луна. Този кораб очевидно надхвърляше техническото равнище на планетата. Хората едва бяха изстреляли няколко примитивни сонди към четвъртата планета и неговите очакващи бяха саботирали повечето от тях.
Знаеше, че не може да използва нищо срещу кораба-майка, ала този космически съд бе съвсем друг въпрос. Артад пъхна ръце в дупките от двете страни на командната седалка. Шестте му пръста се свързаха с отворите за управление.
В средата на нокътя се отвори люк, от който бяха изстреляни шест малки капсули. Люкът се затвори и капсулите се понесоха към третия кораб.
НАСТОЯЩЕТО
17.
В космоса
Търкот вървеше по главния коридор на кораба-майка. В едната си ръка държеше Екскалибур, а в другата — ножницата. В един от големите трюмове точно зад контролната кабина бяха разквартирувани войниците от Космическото командване. Вратата бе отворена и майорът видя, че повечето мъже спят в спалните си чували. Това му се стори добра идея.
В кабина от другата страна на коридора видя професор Лийхи и майор Куин да се занимават с палетите, натоварени с материали. Изкушаваше се да влезе и да попита за оръжието — дали ще го построят и кога ще е готово. Но се овладя. Знаеше, че така няма да ускори нещата. Или щяха да успеят навреме и оръжието щеше да действа, или нямаше. Щеше да мисли за това, когато настъпеше моментът.
Продължи по коридора и спря пред залата с главния пазител. Вратата с плъзгане се отвори и той влезе. Прекоси тесния метален мост до платформата, върху която се издигаше червената пирамида. Повърхността й светеше отвътре.
Той пъхна меча в ножницата и сиянието отслабна. Отпусна оръжието и го подпря на пирамидата. После се обърна към другите предмети наоколо: Граала и тумим и урим.
Седна по турски до Екскалибур, опря гръб на главния пазител и вдигна Граала. Беше изненадващо тежък. Той го постави точно пред себе си.
Когато протегна ръка към тумим и урим, камъните започнаха да излъчват зелена светлина и Търкот спря. Предпазливо ги вдигна и усети, че в тялото му се разлива топлина. Поднесе камъните пред себе си, сякаш ги претегляше. Спусна лявата си ръка към Граала и капакът му се отвори, разкривайки вдлъбнатина, в която камъкът пасваше идеално. Той задържа ръката си над отвора, после поклати глава и остави камъните на пода.