Разузнавателният кораб напусна повърхността на планетата и се срещна с бойното ядро. По същество ядрото представляваше самостоятелна механична планета с междузвезден двигател. Дълго десет хиляди, високо шест хиляди и широко триста километра, то беше достатъчно голямо, за да образува ясно доловимо гравитационно поле.
Докладът на разузнавачите показваше, че на планетата има едно-единствено ценно нещо и че като се има предвид регресът, който са претърпели, местните не представляват техническа опасност.
Разузнавателният кораб бе пратен към мястото, където преди много години беше засечен скокът към свръхсветлинна скорост, с инструкции да проследи кораба-майка.
Бойното ядро разгърна корабите си. Флотът влезе в равноотстояща орбита и обсади планетата. Всички главни кораби бяха два пъти по-големи от кораба-майка и имаха различна форма — огромни кълба с осем стърчащи ръце, покрити с оръжия и ракетни портали. И те направиха точно това, за което бяха създадени. Нямаше значение преценката на разузнавачите, че разумният живот ще изчезне за сравнително кратко от тяхна гледна точка време. Този разумен живот съществуваше в момента.
Всички ръкави на корабите изстреляха планетни съдове — по-малки версии на междузвездните. На повърхността на планетата бяха спуснати над два милиона такива. Подобно на едри черни дъждовни капки, те преминаха през атмосферата и се насочиха към селищните центрове, картографирани от внедрилите се разузнавачи.
Корабите кацнаха на планетата точно в един и същи момент и люковете им се отвориха.
Синът видя един от съдовете да каца на нивата, на която бе умряла жена му. От него излезе нещо, което бе по-страшно от най-ужасните истории, разказвани от баща му. Сърцето му се пръсна от смайване и той умря на стола си.
Старецът беше един от щастливците.
Когато останалите жители на планетата видяха какво излиза от корабите на нашествениците, повечето се парализираха от страх. Някои се съпротивляваха, но бързо бяха победени. После започна поробването и виковете се понесоха към небесата.
Дънкан разбра, че е крещяла по време на онова, което й бе показал Роякът. Образите изчезнаха и тя отвори очи — премигваше, за да прогони сълзите си. Зачуди се каква част от всичко това са нейни спомени, информация на Рояка и нейно въображение. Знаеше, че образите на порасналия й син са проектирани в ума й. Ала знаеше също, че по същество видяното е истина.
— Защо го правите? — попита Дънкан. — Защо убивате и унищожавате?
— Пазим вселената чиста.
— Чиста ли?
— Видове като вашия са болест, която трябва да се унищожи преди да ни зарази и погуби.
— Ами аирлианците?
— Ако не бяхме воювали с тях, те щяха да ни унищожат. Установили сме, че това е особеност на целия разумен живот. Той се съсредоточава върху себе си и вижда всички други като заплаха.
— Като вас.
— Да. И като вас.
— Видовете не могат ли да съществуват съвместно? — попита Дънкан.
— Историята на планетата, която току-що напуснахме, показва, че човеците не могат да съществуват мирно дори в собствения си вид на един-единствен свят. Според теб какво биха направили с други видове от други планети? Те са болест, която трябва да спрем преди да ни е заразила.
— Каква част от историята на Земята се дължи на намесата на аирлианците? Хората имали ли са някога възможност да действат самостоятелно?
— Това не ни интересува.
Тя се зачуди дали не е отвела Рояка на Земята. Дали разузнавателният кораб не бе последвал кораба-майка и двамата със съпруга й Гуалкмай? Ами синът й? Беше го обрекла на ужасна съдба.
Гарлин включи кивота и сондата проникна в мозъка й, слагайки край на размислите й. Дънкан отметна глава от болка.
На екрана отново се появи кръглата маса. Ала този път около нея не седяха рицари. С лице към вратата седеше само един мъж в очукана броня. На масата пред него лежеше меч, целият покрит в засъхнала кръв.
Вратата се отвори и Дънкан влезе и заобиколи масата. Носеше същата дълга роба, обточена със сребро, като в предишния спомен. Седна до мъжа и се обърна към него.
Екранът внезапно помръкна и Гарлин се обърна към масата. Лиза Дънкан се взираше в него и мускулите на челюстта й трепереха.
— Стига. Спомените ми са си мои.
Гарлин отново се завъртя към машината и увеличи енергията.
Лицето на Дънкан се напрегна от съзнателно усилие да спре нашествието в ума си. От челото й потече пот.
Екранът оживя от багри, но нямаше образи.
Гарлин продължи да увеличава енергията.
Борбата стана толкова жестока, че потта се смени с кръв.
Ала повече не се появи образ.