Бързо се изредиха различни образи. Търкот видя Дънкан и съпруга й на борда на кораба-майка — напускаха родния си свят и сина си. Оставиха кораба-майка извън Слънчевата система. Кацнаха на Земята. Заровиха кораба в бъдещия Стоунхендж. Издигнаха първите „камъни“ на това място.
После пак двамата — в сцени от историята на Земята.
На един чуден остров с огромен дворец, навярно Атлантида, реши Търкот. Бяха облечени в местни дрехи и убиха от засада един аирлианец на улицата.
На кораб, отплаващ от островното царство преди да бъде унищожено от кораб-майка.
Отново при заровения космически кораб, за да възродят телата си и да прехвърлят същностите си чрез ка.
В Египет — прокрадваха се в мрака и пак убиваха аирлианец от засада. Сблъсък по Пътищата на Ростау с очакващи, мелези между аирлианци и хора.
Възраждане.
Гърция. В новозавършения Партенон — гледаха и слушаха оратори.
На някакво поле — убиваха някого, навярно очакващ, опитал се да им устрои засада.
Възраждане.
Рим. В Колизея — гледаха гладиатори, които се сражаваха с мечове.
Сцените започнаха да се редуват толкова бързо, че Търкот едва разбираше една десета от онова, което виждаше. На всеки четиридесетина години те се връщаха в Стоунхендж и се прехвърляха в ново тяло. Същата форма на „безсмъртие“ като на Сянката на Аспазия. Значи той го беше излъгал още от самото начало, което вече не изненадваше майора.
Видя двамата в Камелот. Сянката на Аспазия като Мордред. Сянката на Артад като Артур. Дънкан в двореца, облечена в бяла роба. Мъжът с броня, до краля.
Търкот имаше представа какво се крие зад всичко това. Дънкан и нейният партньор тайно се бяха опитвали да манипулират аирлианците и техните слуги.
После видя жестоката битка, бойното поле, осеяно с мъртъвци и умиращи. Окървавени мечове и копия. Партньорът на Дънкан, ранен в гърдите от някой, размахващ Екскалибур. Повредата на неговия ка. Дънкан, теглеща го с носилка до Стоунхендж, без да успее да предаде същността му на възроденото тяло. Майорът погледна за миг ваната с мъртвия мъж.
Когато отново погледна екрана, видя Дънкан в пещерата на кораба-майка в Зона 51, но вътре цареше мрак. Тя я запечатваше с експлозиви. Значи се беше опитала да скрие истината. Но защо? И също толкова бързо си отговори — защото хората още не бяха готови да се противопоставят на аирлианците.
Дънкан в кораба. Наведена над мъж, завързан върху маса. Търкот се сепна, когато позна в мъжа себе си. Тя правеше нещо с главата му. Майорът вдигна ръка и докосна мястото, където скенерът бе показал имплантанта.
Той спря екрана и се обърна към ваната, в която лежеше Дънкан. Куин имаше право — тя не беше такава, за каквато се представяше. Почувства се излъган — въпреки че бяха станали много близки, тя бе продължила да го лъже. Естествено, нима по-рано Търкот щеше да приеме истината? По дяволите, та той все още не знаеше всичко. „Какви са аирлианците? И по-важното, какви сме ние?“
Приближи се до ваната на Дънкан. Погледна бутоните и натисна единия. Отвътре със съскане излезе въздух и капакът бавно се вдигна. Той си погледна часовника. Бяха на двадесет минути от Марс. Артад вече можеше да е пратил съобщението.
Дънкан отвори очи и запремигва. Отрязаната й ръка бе наполовина пораснала, възрозова по краищата и пулсиращо черна там, където вирусът възстановяваше клетките.
— Майк… — Дънкан седна и протегна здравата си ръка.
Търкот отстъпи крачка назад и поклати глава.
— Свършихме с това. Ти ме излъга и ме манипулира.
Тя въздъхна и известно време остана неподвижна. Накрая каза:
— Трябваше.
— Защо?
Дънкан хвърли поглед към другата вана.
— Съжалявам. Дълго бях сама. И имах нужда от помощ. След като откриха кораба-майка и създадоха „Меджик“, разбрах, че повече няма да мога да го пазя скрит. И че няма да се справя сама.
— С какво да се справиш?
— С аирлианците. С истината. Знаех, че предстои битка, тази, която водихме с теб.
— И каква е истината? — попита Търкот.
Дънкан поклати глава.
— Скрих я от самата себе си.
— Какво?
Тя излезе от ваната, без негова помощ, като се хвана с едната си ръка.
— Тези вани — взехме ги от аирлианците, когато ги победихме на родната ми планета. Те могат да изграждат ново тяло. Прехвърлят спомените и самоличността — същността на човека, чрез ка. Също могат да се използват за криогенен сън. Но можеш и да ги програмираш. След като той… — Дънкан отново погледна другата вана. — Казваше се Гуалкмай, моят съпруг. Погребах го край Стоунхендж и това е тялото му, което не може да се прероди. Тогава разбрах, че всичко лежи върху моите рамене. Знаех и къде е родината ми. И че очакващите и водачите са по петите ми. Сянката на Аспазия на няколко пъти се опита да ме залови. Затова блокирах паметта си, като използвах ваната. Изолирах някои моменти. Миналото си. Родния си свят. Спомените ми за Гуалкмай. За сина ми.