Затова щеше да постави бомбата точно под центъра.
Когато наближи повърхността на Марс, спасителната капсула автоматично намали скоростта. Въпреки това се блъсна с висока скорост и се търкаля повече от километър и половина преди да спре. Пътниците бяха пристегнати с колани на огромните седалки, но търкалянето ги зашемети.
Всички в кабината бяха натъртени и повръщаха. Когато капсулата най-после спря, четиримата се спогледаха. Лийхи, най-новият член на екипа на Зона 51, първа наруши мълчанието.
— Какво ще правим сега?
Яков откопча коланите си, избърса предницата на ризата си и сви рамене.
— Ще чакаме. Нищо друго не можем да направим.
— Кого ще чакаме? — попита Лийхи. — Защо?
— Основателни въпроси — призна руснакът. — Най-вероятно ще чакаме смъртта.
— Майк.
Чул гласа на Дънкан, Търкот спря до предавателя.
— Да?
— Нокътят е тук. Заключих го за кораба-майка, за да не може да избяга. Виждам ги на дисплея да влизат през херметичния шлюз. Артад е с тях.
— Сигурна ли си? — Беше се надявал, че Артад ще се опита да си върне кораба-майка, преди да прати съобщение. Така щяха да постъпят повечето военачалници — да подобрят положението си, преди да докладват на командирите си.
— Да. Познавам го.
— Ще го изведеш ли в орбита и после в космоса?
— Не.
Търкот се намръщи. Според плана Дънкан трябваше да отдалечи Артад от Марс, докато десантната група — от която сега бе останал само той — унищожи предавателя. Майорът видя няколко големи верижни машини надясно при група панелни постройки — там навярно живееха аирлианците, които бяха довършили строежа. Там трябваше да е и контролният пулт на предавателя.
— Какво ще правиш? — Търкот погледна дисплея, който показваше какво става над него. Не виждаше кораба-майка на фона на тъмното небе, макар да знаеше, че се приближава.
— Къде си? — вместо отговор попита Дънкан.
— До предавателя.
— Отдалечи се. Бързо.
— Защо? Трябва да…
— Действай.
И тогава той разбра какво се готви да направи Дънкан. И преглътна възраженията си, защото щом проумя плана й, разбра, че това е най-добрият курс на действие. Рязко се завъртя, включи дюзите, наведе се напред и бързо се отдалечи.
— Майк?
— Да?
— Другите са на повърхността. В спасителна капсула. На около пет километра от предавателя. — Тя му продиктува координатите.
— Ясно. Но…
— „Финбар“ беше свален от нокътя на Артад. Повреден е, но мисля, че ще може да лети. — Дънкан бързо му даде още инструкции, докато той продължаваше да се отдалечава от предавателя.
Тя свърши и последва кратко мълчание.
— Лиза?
— Да? — Гласът й прозвуча разсеяно.
— Съжалявам, че трябваше да стане така.
— За добро е.
— Знам.
— Не биваше да ти причинявам това. Но след всички тези години бях ужасно самотна. И имах нужда от помощ.
Търкот се спускаше от Монс Олимпус, макар склонът да беше толкова полегат, че почти не се забелязваше.
— Няма нищо.
— Сега трябва да свършвам. Пробиват вратата на контролната зала.
Търкот спря и погледна нагоре.
— Каква е истината зад всичко това, Лиза?
— Кели Рейнолдс предава от Хавай — отвърна Дънкан. — Тя знае. Ще ти каже. Тогава ще трябва да решиш какво да правиш с тази истина. Успех. — Разнесе се експлозия и връзката прекъсна.
Един шрапнел от пробитата врата улучи Лиза Дънкан в рамото, излезе от другата страна, проби седалката и накрая се заби в стената зад нея. След всички преживени наскоро страдания тя почти не усети болката.
През дупката влезе двуметров аирлианец и спря, когато я видя да седи на командния пулт. Дънкан знаеше, че търси в паметта си, и забеляза как се промени лицето му, когато я позна.
Тя се усмихна и натисна един червен шестоъгълен бутон на страничната облегалка. Всички залитнаха, когато корабът-майка рязко увеличи скоростта.
Артад се втурна напред и без да обръща внимание на Дънкан, прокара шестопръстите си ръце по пулта.
Напразно.
Лиза Дънкан затвори очи и си помисли за мъжа си и сина си. За родната си планета. За своя народ.
Търкот видя кораба-майка — черен силует, който се носеше по небето. Спускаше се право надолу и се движеше толкова бързо, че едва го различаваше, когато се заби в предавателя.
Ударната вълна от сблъсъка го настигна — червен прах, камъни и марсиански въздух. Търкот бе повдигнат от земята и гребенът на вълната го „носи“ повече от два километра преди безцеремонно да го захвърли на повърхността.
Той се изправи и погледна нагоре. На мястото, където корабът-майка се беше забил в предавателя, зееше само огромна дупка.