— Майк, те са ни довели със себе си. И са ни заселили тук.
Търкот се отпусна назад. Нямаше време да усети цялото въздействие на тези две последни изречения, тъй като Кели продължи:
— Също както Дънкан и нейният народ били заселени на тяхната планета. Не сме били оставени на Земята, за да я колонизираме, макар че всъщност се получило точно така. Ние сме генетични братовчеди на аирлианците, което обяснява защо и двата вида дишаме кислород, храним се приблизително по еднакъв начин и общо взето си приличаме. Защото те са ни създали. И са заложили в нас специфични видови ограничения. Ние сме смъртни с по-малка продължителност на живота, докато те живеят стотици пъти по-дълго. Създали са ни смъртни, като са блокирали развитието на теломери в клетките ни, поради което стареем и умираме. А и не можем съзнателно да използваме целия капацитет на ума си. Аирлианците са ограничили взаимодействието на двете ни полукълба и използването на всяко едно от тях.
— Както знаеш, Граалът е ключът за отстраняването на тези ограничения — продължи тя. — Достъпът до едната му страна не само позволява на теломерите ни да се възраждат, но заразява кръвта ни с вирус, който може да развива клетки и да лекува болести и рани. Другата страна, до която Дънкан нямаше достъп, позволява на човешкия ум да използва всичките си възможности… Защо ли? Сигурно сега си задаваш този въпрос, както си го зададох аз.
— Защото ние сме експеримент. Пушечно месо. За аирлианците във войната им срещу Рояка. Аирлианците ни създали за войници и после ни разселили по планетите в периферията на империята си. На всеки свят поставили гарнизон — на Земята командван от Аспазия, — поддържащ реда и контролиращ Граала. Ако се беше наложило да воюваме, щяха да ни дадат достъп до Граала и да ни пратят да се бием за тях и тяхната империя… Доколкото успях да установя, ние сме сравнително нов експеримент на аирлианците. Те разселили хора на дванайсетина свята в отдалечена част на своята империя. Сред тях бил светът на Дънкан. И нашият. Но не се получило точно така, както го планирали. Аспазия се страхувал да участва във войната, която не се водела близо до Земята, прекъснал връзките с империята и започнал да управлява от Атлантида като бог. С човешки жреци. А после пристигнал Артад с кортадите, които били полицията на аирлианците. Имали заповед да върнат планетата в границите на империята. Само че се случило нещо друго, което не била предвидила нито една от двете страни — пристигането на Лиза Дънкан и нейния съпруг.
Тя замълча за момент.
— Техният свят бил като нашия, васален на аирлианците. Първата заселена планета. Те въстанали и след кървава война успели да победят имперския гарнизон. Но унищожили собствения си свят. Пратили един пленен кораб-майка с хора като Дънкан и мъжа й да търсят другите заселнически светове и да им помагат да отхвърлят робството на аирлианците. Когато дошъл Артад и повел гражданска война, Дънкан и нейният съпруг манипулирали и двете страни. Спечелили ни време. За да се развием достатъчно и да победим аирлианците.
Последва кратко мълчание.
— В общи линии е това — каза накрая Рейнолдс. — Победихме ли?
Търкот протегна ръка, вдигна микрофона и натисна бутона за предаване.
— Победихме, Кели. Скоро ще сме си у дома.
В космическия кораб се възцари тишина, всички осмисляха разказа на Кели Рейнолдс. И бяха толкова дълбоко потънали в себе си, че се сепнаха, когато от високоговорителя се разнесе гласът й:
— Къде е домът ни, Майк?
Той отговори, без да се замисля:
— Зона петдесет и едно.
НАСТОЯЩЕТО
Епилог
Зона 51, Невада
„Финбар“ се спусна към единадесет километровата писта край езерото Грум и Търкот го приземи пред огромната врата на Първи хангар. Тя беше разбита от силите, които бяха отвлекли Дънкан. На Търкот му се струваше, че оттогава са изтекли години, макар че се бе случило едва преди няколко дни.
Щом корабът спря, той отвори люка и слезе, последван от Яков, Куин, Кинкейд и Лийхи.
Оцелелите застанаха на пистата — мънички фигурки на фона на планината, в която беше построен хангарът. Майк Търкот, руснакът Яков, майор Куин, Лари Кинкейд и професор Лийхи. Проверката на живите. В мислите на Търкот отекнаха други имена. Питър Нейбингър. Че Лу. Лиза Дънкан. Всички бяха дали живота си. И милионите, които бяха загинали в битката срещу извънземните.
Усети, че другите го гледат и чакат, и се обърна към тях.
— Не разполагаме с кораб-майка, затова не можем да помагаме на други светове. Не разполагаме с Граала и главния пазител. Те бяха унищожени на Марс, когато Лиза Дънкан разруши извънземния предавател.