— Срещаш ли се с аирлианците?
— Много рядко. Трябва да изминат много години, докато ми позволят да се приближавам до тях.
— Имаме време. Пак ще те потърся.
Изминаха трийсет години. Пътуване до Англия. Регенериране. Завръщане в Атлантида.
Дори да бе изненадан от младежкия им вид, когато един ден ги завари да го очакват в скромния му дом, Джобб не го показа с нищо. Времето не се бе смилило над него. Лицето му бе насечено от дълбоки бръчки. Косата му бе окапала. Тялото му се бе сгърчило от тежестта на годините. Аирлианците бяха изцедили жизнените му сокове и Донхад не се съмняваше, че замяната му вече се готви.
Стаичката, където бе живяла дъщеря му, бе същата. Застлано легло, голи стени. Само дрехите му се бяха променили. Сега носеше черна роба със сребърен колан и няколко червени ленти на десния ръкав, сочещи по-висок ранг.
— Виждам, че си се издигнал — отбеляза Донхад.
— Направих, каквото поръчахте — отвърна Джобб уморено.
— Разбрах, че си станал управител на един от храмовете — рече Донхад. — Това е много висок и отговорен пост. И ти осигурява широк достъп.
— Да… за един обикновен човек — кимна Джобб.
— Какво става с аирлианците? — попита Гуалкмай.
Джобб го погледна.
— Чували ли сте за черните цилиндри?
— Ваните, в които спят и се регенерират? — попита Гуалкмай. — Аирлианците ги използват…
— Не — прекъсна го Джобб. — Говоря за онези хибриди, които поставят в черните цилиндри. Знаете ли за какво ги използват?
— Хибриди ли? — повтори Донхад. Лицето й бе пребледняло.
— Получовеци-полуаирлианци — уточни Джобб. — В жилите им тече тяхната кръв. Но за това не знае нито един от жреците. А също и за жените, които отвеждат в подземията на храма, където живеят аирлианците. Нито една от тях не се е върнала досега.
— Аз зная — заяви неочаквано Донхад и Гуалкмай я погледна учудено.
— Там долу ги отглеждат — продължи Джобб. — Специално подготвени жреци. Човеци, но с отрязани езици. За да не могат да разказват какво са видели. — Той очевидно изпитваше неохота да продължи.
— Разкажи ни какво друго си научил — подкани го Донхад, по-скоро за да смени темата.
— Както ми казахте преди много години, те не са богове — заговори Джобб. — Те са демони. Съешават се с човешки жени, а потомството поставят в черните цилиндри. После, веднъж месечно, ги отварят и пият от кръвта на мелезите. За удоволствие. — Той се тупна по гърдите. — Жреците лъжат — така са били програмирани. Понякога съжалявам, че и мен не са ме програмирали. За да мога да отричам онова, на което съм бил свидетел. — Джобб се изсмя огорчено. — Дори аирлианците започват да си вярват на лъжите.
— Какво искаш да кажеш? — втренчи се в него Донхад.
— Те вярват, че са богове. И защо да не вярват? Повтарят го от толкова време. Кой би могъл да им се противопостави? Кой би могъл да отправи предизвикателство към властта им?
Настъпи тишина.
— Други богове — прошепна накрая Донхад и тялото й потрепери като от електрически ток.
— Какво? — извърна се към нея Гуалкмай.
— Други богове, ето кой — произнесе с нарастваща увереност Донхад.
— Какви други богове? — наведе се към нея Джобб.
— Тукашните аирлианци са част от по-голяма група — обясни Донхад. — Нещо като преден пост. И значи трябва да изпращат доклади, нали? — обърна се тя към Гуалкмай, който бе военният специалист.
Гуалкмай сви рамене.
— Логично. Това би било нормалната процедура за действие.
— Ами ако предният пост замлъкне? — попита Донхад.
— Изпращаш някого да провери какво става.
— А ние познаваме техните средства за комуникация — замислено поклати глава Донхад.
— Това е по-скоро по твоята част.
— Помниш ли, на идване засякохме предавател за излъчване към открития космос? Но само предавател — самите съобщения се изпращат оттук. От Главния страж. — Тя се обърна към Джобб, който напрегнато следеше разговора им. — Нали знаеш къде е червената пирамида — Главният страж?
Джобб кимна.
— Е, къде е?
— В храма — на най-свещеното място. Високо горе, в кулата.
— А мечът, който го контролира?
— Екскалибур? — попита Джобб.
— Така ли го наричате тук? Да, нека бъде Екскалибур.
— Пъхнат е в един кристален камък пред червената пирамида — отвърна Джобб.
— Колко са самоуверени! — промърмори Донхад. — Ще можеш ли да ни отведеш там?
— Кога искате да го направим? — отвърна с въпрос Джобб.
— Тази нощ.
Когато наближиха храма, Донхад подаде една сребърна верижка на Гуалкмай.