Съобщенията се кодираха тук, на Земята, и после се предаваха на Марс, откъдето се ретранслираха към открития космос. Бяха съвсем идентични — всеки път. Кратък кодиран сигнал, потвърждение от конкретния преден пост. Никаква допълнителна информация. Отговорът също бе съвсем лаконичен. Донхад прегледа архивите. Съобщенията се повтаряха отново и отново. Никакви заповеди. Никакви новини. От самото начало на изграждането на предния пост.
Донхад обмисли наученото и стигна до един възможен извод. Аирлианците се бояха да не бъдат засечени съобщенията им. Ето защо поддържаха тази проста система за връзка. Донхад бе достатъчно наясно с техния компютър, за да въведе една малка програма, чиято цел бе да изпраща на същите интервали сигнал до Марс и да осигурява потвърждение, че този сигнал е бил препратен — а това всъщност вече нямаше да се случва.
После провери още нещо — колко време бе необходимо, за да достигне сигналът до аирлианския команден център, и колко — за да пропътува кораб разстоянието до Земята.
Накрая се запозна и с плановете за развитието на човешкото общество на тази планета. Бе изградена програма за размножаване на хората до населеност, която да удовлетвори нуждите на Империята. Онези, които живееха на известно разстояние от Атлантида, бяха оставени да се размножават на воля и дори да изграждат основите на съвсем примитивна цивилизация, колкото да поддържа увеличаващото се население.
В същото време обществото се изграждаше върху две устои — обща връзка и различия. Първото трябваше да стане с помощта на религията и богопреклонението, второто се базираше на национални и етнически различия.
За да осъществят първата цел, аирлианците смятаха да използват обещанието за безсмъртие. Истински обещания, постигнати с помощта на Граала. За втората просто бяха въвели някои повърхностни различия — в цвета на кожата, лицевите черти и други незначителни белези. Но и това бе достатъчно, за да бъде окуражена войната между различните човешки раси. На населението щеше да се позволява да се размножава до известна степен, след което растежът щеше да бъде преустановяван чрез епидемии и войни.
В този момент Предният пост се намираше на Първо ниво — хората все още бяха малко на брой и пръснати на огромно разстояние. Контролът върху населението на Атлантида се осъществяваше от аирлианския команден пост, но извън територията й пришълците избягваха всякаква по-сериозна намеса.
Очакваше се Второ ниво да бъде достигнато след неколкостотин години, и то само с одобрение от централата.
Когато приключи, Донхад срещна известни затруднения при прекъсването на контакта с Главния страж. В началото не можа да отдели длани от повърхността на пирамидата. Тя извърна глава и умолително погледна Гуалкмай. Едва с негова помощ тялото й се отдалечи от пирамидата.
— Приключи ли?
Донхад едва намери сили да кимне. Тримата побързаха да се отдалечат от Стража и заслизаха надолу по спираловидната стълба. Донхад очакваше всеки момент да чуе тревожния сигнал на алармата, но това не се случи. Излязоха от храма и се отправиха към къщичката на Джобб.
— Сега какво? — попита той, след като влязоха вътре.
— Сега ще чакаме — отвърна Донхад.
— Колко време?
Донхад и Гуалкмай размениха погледи. Те знаеха колко време им бе нужно, за да достигнат до тази планета на борда на кораба-майка. И двамата предполагаха, че ще изминат много-много години преди аирлианците да реагират на изгубения контакт със Земята. Във всички случаи повече, отколкото щеше да живее Джобб.
— Не зная — излъга Донхад.
— Връщате се там, откъдето дойдохте, нали?
— Да — кимна Донхад.
— Какво искате да направя?
— Да наблюдаваш. Да записваш всичко, което си научил. Ние ще се върнем някой ден.
Той ги изгледа един след друг.
— Няма да видя края на аирлианците, нали?
Донхад въздъхна.
— Боя се, че не. Ще отнеме много време.
— Но поне помогнах ли?
— Помощта ти е неоценима — увери го Гуалкмай.
— В такъв случай няма защо да живея. Убийте ме.
— Ние не постъпваме така — възрази Гуалкмай.
— Повече не мога да живея по този начин.
Той измъкна изпод робата си церемониалния кинжал и разпори лявата си ръка от лакътя до китката. След това прехвърли оръжието в ранената ръка и го заби в дясната. Донхад понечи да му се притече на помощ, но Гуалкмай я спря.
— Негово е правото да избира. — После я избута към вратата, а Джобб рухна на леглото, чиито завивки бързо подгизваха от кръв. Очите му се затвориха. — Има и по-страшни неща от смъртта.